После акордеонистът подхвана нова мелодия, но този път тя бавно се изви в дълги, измъчени трели като вопъл. Той отметна рошавата си глава, отвори уста и запя. Всъщност беше наполовина песен, наполовина стон, баритонът му беше толкова покъртителен, че усетих как сърцето ми се свива от мъка по нещо изгубено, по всички загуби в живота ми.
— За какво пее? — попитах Стойчев, за да прикрия вълнението си.
— Това е стара песен, много стара — мисля, че е поне на триста или четиристотин години. В нея се пее за историята на красиво българско момиче, преследвано от турските поробители. Те искат да я отведат в харема на местния паша, но тя се съпротивява. Избягва високо в планината над селото си, а те препускат след нея на конете си. На върха на планината тя се качва на една скала. От нея извиква, че по-скоро ще умре, отколкото да пристане на неверника, и се хвърля от скалата. После в планината бликва извор с най-чистата и сладка вода.
Хелън кимна.
— И в Румъния имаме подобни песни.
— Мисля, че се срещат при всички балкански народи, които са изпитали османския гнет — мрачно каза Стойчев. — В българския фолклор има хиляди подобни песни, на най-различни теми — но всички те са вик срещу поробителя.
Акордеонистът май усети, че достатъчно е покрусил сърцата ни, защото към края на песента се усмихна закачливо и отново гръмна жизнерадостният танц. Този път повечето от гостите станаха и се уловиха на хорото, което се изви край верандата. Един от мъжете ни подкани да се хванем и ние и Хелън бързо го последва, а аз твърдо останах на мястото си до Стойчев. Наслаждавах се на танца й. Трябваше й съвсем малко да погледа останалите и хвана стъпката на танца. Очевидно някаква част от този танц живееше и в нейната кръв; тя танцуваше с естествена гордост, а краката й уверено се движеха в неравния ритъм. Докато следях с поглед гъвкавото й тяло в светлата блуза и черната пола, пламналото й лице с измъкналите се тъмни къдрици, се улових, че се моля нищо лошо да не й се случи, никога, и че се питам дали ще ми разреши да я пазя.“
Глава 61
„Ако първият поглед към къщата на Стойчев ме беше изпълнил с необяснима безнадеждност, то щом зърнах Рилския манастир, бях преизпълнен с благоговение. Манастирът е разположен в поразително дълбока долина — и почти я изпълва — а над стените и куполите му се издига Рила планина със стръмните си скатове и високите си смърчови гори. Ранов беше паркирал колата си на сянка пред главните порти и всички влязохме вътре с още няколко групи туристи. Беше горещ, сух ден; балканското лято сякаш отвсякъде ни притискаше, а краката ни вдигаха облачета прах от голата земя. Величествените дървени порти бяха отворени и когато влязохме, ни посрещна гледка, която никога няма да забравя. Край нас се издигаха раираните стени на манастирската крепост с редуващите се червено-черни линии на бяла мазилка, украсени с дълги дървени чардаци. Една трета от просторния двор беше заета от църква с невероятни размери, пищно изографисана над главните порти и със светлозелени куполи, блеснали на обедното слънце. Край нея се извисяваше могъща квадратна кула от сив камък, видимо по-стара от всичко останало. Стойчев ни каза, че това е Хрельовата кула, построена от местен средновековен благородник като убежище от политическите му врагове. Кулата е и единствената оцеляла постройка от най-ранния манастир, който бил опожарен от турците и векове по-късно възстановен в раираното си великолепие. Докато стояхме в двора, църковните камбани забиха и ято уплашени птици литнаха в небето. Проследих полета на стреснатите птички и отново видях неописуемо високите върхове над нас — бяха поне на един ден катерене. Затаих дъх; дали Роси не беше някъде тук, на това древно място?
До мен Хелън, която беше увила косата си в тънък шал, мушна ръка в моята и аз си спомних онзи миг в «Айя София» — онази истанбулска вечер, която вече ми се струваше история, но всъщност се случи само преди дни, — когато тя така силно стисна ръката ми. Османците са покорили тези земи доста преди да успеят да превземат Константинопол; по принцип трябваше да започнем пътуването си оттук, а не от «Айя София». От друга страна, още по-назад във времето византийските традиции в изкуствата и архитектурата бяха прострели влиянието си отвъд Константинопол и бяха обогатили българската култура. Сега «Света София» беше музей сред джамии, докато тази изумително усамотена обител беше преизпълнена с духа на византийската култура.