Библиотеката се оказа дълго помещение на първия етаж, в срещуположното крило на покоите на игумена. На входа ни посрещна чернобрад монах; беше висок, блед мъж, който, стори ми се, изпитателно огледа Стойчев, преди да ни кимне.
— Това е отец Румен — каза ни Стойчев. — В момента той е библиотекарят тук. Ще ни покаже онова, което търсим.
Няколко книги и ръкописи бяха изложени в покрити със стъкло кутии с надписи за туристите; искаше ми се да ги погледна, но вече бяхме тръгнали към една по-дълбока ниша в дъното на стаята. В дълбините на манастира беше приказно хладно и дори и малкото голи електрически крушки не можеха напълно да разсеят гъстия мрак в ъглите. В това скрито светилище имаше дървени шкафове и лавици, отрупани с кутии и подноси с книги. В ъгъла имаше малък иконостас с икона на Богородица и нейното неестествено, преждевременно развито бебе, обградени с две червенокрили ангелчета, а пред тях висеше украсено със скъпоценности златно кандило. Старинните стени бяха измазани в бяло, а стаята беше потънала в познатата ни миризма на бавно гниещ пергамент, велен, велур. С удоволствие забелязах, че Ранов поне имаше благоприличието да изгаси цигарата си, преди да ни последва в тази съкровищница.
Стойчев потропа с крак по каменния под, сякаш призоваваше някакви духове.
— Тук — каза той — можем да надникнем право в душата на българския народ: това е мястото, където стотици години наред монасите са съхранявали нашето наследство, често дори и тайно. Поколения добросъвестни монаси са преписвали тези ръкописи и са ги крили, когато неверниците нападали манастира. Това е съвсем малка част от наследството на нашия народ — повечето, разбира се, все пак било унищожено. Ние обаче сме благодарни дори и за малкото, което се е съхранило.
Той поговори с библиотекаря, който се зае внимателно да оглежда надписаните кутии по рафтовете. След минути ни донесе дървена кутия и извади от нея няколко томчета. Най-горното беше украсено със стряскаща рисунка на Христос — поне ми се стори, че е Христос — със златно кълбо с кръст в едната ръка и скиптър в другата, с лице, помрачено от византийска меланхолия. За мое разочарование писмата на отец Кирил не бяха в тази възхитителна книга, а в по-простия том отдолу, който изглеждаше трошлив и сивкав като стари кости. Библиотекарят го отнесе на една маса и Стойчев бързо седна и го отвори с благоговение. С Хелън извадихме бележниците си, а Ранов взе да крачи край библиотечните рафтове, твърде отегчен да стои на едно място.
— Ако правилно си спомням — каза Стойчев, — тук има две писма и не е известно дали е имало и други — дали отец Кирил е писал още писма, които не са се запазили.
Той посочи първата страница. Тя беше изписана със стегнат, заоблен, калиграфски почерк, а пергаментът беше почти кафяв от старост. Той се обърна към библиотекаря с въпрос.
— Да — каза ни после, — отпечатали са ги на български, както и някои други редки документи от същия период.
Библиотекарят остави пред него една папка и Стойчев поседя мълчаливо, като сравняваше напечатаните страници с древния калиграфски ръкопис.
— Добра работа — каза накрая. — Ще ви ги прочета и ще се постарая добре да ги преведа, за да можете да си водите записки.
След което с известни запъвания ни прочете следните две писма:
До игумена Евпраксий
Ваше Високопреподобие,
Вече от три дни се движим по пътя, който води от Лаота към Вин. Първата вечер нощувахме в обора на един добър селянин, а на другата — в скита «Свети Михаил», където вече не живеят монаси, но поне се подслонихме на сушина в пещерата им. Миналата нощ за пръв път бяхме принудени да лагеруваме в гората, като простряхме чергите си на голата земя и спахме в кръга от конете и каруцата ни. През нощта вълците се приближиха достатъчно, за да чуем воя им, при което конете уплашено се разскачаха. С голяма мъка успяхме да ги укротим. Вече съм предоволен от присъствието на нашите братя Иван и Теодосий с техния ръст и сила и благославям Вашата мъдрост, задето ги проводихте с нас.
Тази нощ бяхме приютени в къщата на един заможен и благочестив овчар; той ни каза, че в този край имал три хиляди овце, и ни пусна да пренощуваме на меките му овчи кожи и дюшеци, макар че аз самият предпочетох пода като по-подходящ за нашето дело. Вече сме вън от гората, сред откритите хълмове, които никнат във всички посоки и където можем да вървим с еднакъв успех и в дъжд, и в пек. Добрият стопанин на къщата ни каза, че вече два пъти са понасяли набезите на неверниците отвъд реката, която оттук е само на няколко дни път пеша, стига отец Ангел да се поправи и да успее да върви с нашата крачка. Мисля да го оставя да язди един от конете, макар че свещеният товар вече достатъчно им тежи. За щастие по пътя не сме видели и следа от войниците неверници.