Ваш най-смирен слуга в Христа,
отец Кирил
До игумена Евпраксий
Ваше Високопреподобие,
Преди няколко седмици напуснахме града и вече пътуваме открито в земите на неверниците. Не смея да Ви напиша къде се намираме, за да не ни заловят. Може би все пак трябваше да предпочетем морския път, но решението вече бе взето и дано Бог ни пази по избрания път. Видяхме опожарените развалини на два манастира и една църква. Църквата още димеше. Петима монаси бяха обесени, задето заговорничели за бунт, а оцелелите им братя вече са се пръснали по други манастири. Други вести не успяхме да научим, защото не можем много да говорим с хората, които излизат да видят каруцата ни. Нямам причини да мисля обаче, че някой от тези манастири е онзи, който дирим. Там знакът би трябвало да е ясен, чудовището да е равно на светията. Ако това послание изобщо може да Ви достигне, Владико, то значи час по-скоро ще е при Вас.
Ваш най-смирен слуга е Христа,
отец Кирил
Когато Стойчев привърши, никой не продума. Хелън довършваше бележките си, свела напрегнато лице над масата, Ирина седеше със скръстени ръце, а Ранов небрежно се беше облегнал на един шкаф и се почесваше под яката. Що се отнася до мен, аз се бях отказал да записвам събитията от писмата; така или иначе Хелън всичко щеше да запише. Тук нямаше твърди доказателства за целта на пътуването, нито се споменаваше гроб или сцена на погребение — и аз се задушавах от разочарование.
Стойчев обаче съвсем не изглеждаше обезсърчен.
— Интересно — каза той след няколко дълги минути. — Интересно. Виждате ли, писмото от Истанбул явно е писано между тези двете, от хронологична гледна точка. В първото и второто писмо те пътуват от Влахия към Дунав — доказват го топонимите. После идва вашето писмо, което отец Кирил написал в Константинопол, като вероятно се надявал да го изпрати оттам заедно с предишните писма. Той обаче не успял да ги изпрати или се уплашил — освен ако това не са само копия, — но няма как да разберем. А последното писмо е от юни. Поели са по сухопътния маршрут като онзи, описан в Захариевата «Хроника». Всъщност несъмнено е бил същият маршрут — от Константинопол през Одрин и Хасково, защото това е главният път от Цариград през България.
Хелън вдигна очи.
— Как можем да сме сигурни, че последното писмо описва България?
— Не можем да сме напълно сигурни — призна Стойчев. — Смятам обаче, че е твърде вероятно. Щом са тръгнали от Цариград — Константинопол — и са пътували през страна, където през XV век горят манастири и църкви, това почти сигурно е България. Освен това вашето истанбулско писмо твърди, че потеглят именно към България.
Не се сдържах и дадох глас на разочарованието си.
— Но тук няма нови сведения за местонахождението на манастира, който търсим. Дори и да предположим, че става дума за «Свети Георги».
Ранов се беше настанил край масата до нас и оглеждаше палците на ръцете си; зачудих се дали трябва да скрия от него интереса си към «Свети Георги», но пък ако исках да попитам Стойчев, нямах друг избор.
— Няма — кимна Стойчев. — Отец Кирил определено не би написал името на крайната им цел в писмата си, точно както не е написал името на Снагов до титлите на Евпраксий. В противен случай ако ги хванат, турците са щели да подложат тези манастири на допълнителни гонения или поне да ги претърсят.
— Тук има един интересен ред. — Хелън довършваше бележките си. — Бихте ли прочели това отново — за знака на манастира, който търсят — чудовището да е равно на светията. Какво значи това според вас?
Бързо погледнах към Стойчев; тези думи бяха впечатлили и мен. Той въздъхна.
— Би могло да се отнася до някой от стенописите или от иконите в манастира — в «Свети Георги», ако наистина той е бил крайната им цел. Трудно ми е да предположа какво би представлявал подобен образ. Дори и ако можем да намерим самия «Свети Георги», няма голяма надежда, че една икона, която е била там през XV век, още ще стои на мястото си, особено след като манастирът очевидно е бил опожарен поне веднъж. Не знам какво означава това. Може би дори е някаква богословска забележка, която игуменът би разбрал, а ние — не, а може и да е някаква тайна между тях двамата. Трябва да запомним този пасаж все пак, защото отец Кирил го споменава като знака, който ще им покаже, че са стигнали на правилното място.