Още се борех с разочарованието си; вече осъзнах, че бях очаквал писмата в избелялата подвързия най-накрая да ми дадат ключа за решението на нашата загадка или поне да помогнат в разчитането на картите, които аз все още се надявах да използвам.
— Има и нещо още по-странно. — Стойчев прокара ръка по брадичката си. — Писмото от Истанбул казва, че търсеното съкровище — може би някакви свети мощи от Цариград — се намира в манастир в България и затова те трябва да отидат дотам. Моля ви, прочетете ми отново този пасаж, професоре, ако обичате.
Бях извадил текста на истанбулското писмо пред себе си, докато проучвахме другите послания на отец Кирил.
— Пише: «… онова, което търсим, вече е изнесено от града и е укрито на сигурно място в покорените земи на българите.»
— Точно този пасаж — каза Стойчев. — Въпросът е… — той почука с дългия си показалец по масата — защо ще се изнасят свети мощи — да предположим, че са мощи — от Константинопол през 1477 година? Градът е бил под османска власт от 1453 година и повечето от реликвите вече са били унищожени при османското нашествие. Защо двайсет и четири години по-късно манастирът Панахрантос ще изпраща оцелелите мощи в България и защо нашите монаси са тръгнали към Константинопол да търсят точно тези мощи?
— Ами — подсетих го аз, — от писмото става ясно, че еничарите са търсели същите мощи, така че очевидно и за султана са били ценни.
Стойчев се замисли.
— Така е, но еничарите са се заели да ги търсят, след като са били изнесени от манастира.
— Може би става въпрос за някаква светиня с политическо значение за османците, която снаговските монаси са смятали за духовна ценност — мръщеше се Хелън, почуквайки с писалката по бузата си. — Дали не е книга?
— Да — казах аз, вече въодушевен, — ами ако е книга, която е съдържала сведения, необходими както на османците, така и на монасите?
Отсреща на масата Ранов внезапно ме изгледа подозрително.
Стойчев бавно кимна, но след миг си спомних, че това означаваше несъгласие.
— Книгите от този период обикновено не съдържат политическа информация, а религиозни текстове, преписвани многократно за целите на манастирите или — при османците — за ислямските духовни училища и джамии. Малко вероятно е монасите да са предприели такова рисковано пътешествие дори и за екземпляр от светите евангелия. Пък и в Снагов несъмнено вече са притежавали такива книги.
— Минутка само — очите на Хелън се бяха разширили от усилие. — Почакайте. Очевидно реликвата е била необходима на Снаговския манастир, или на Ордена на дракона, или пък е имала нещо общо с бдението над Влад Дракула — нали помните «Хрониката»? Игуменът е искал да погребат Дракула на друго място.
— Така е — замислено каза Стойчев. — Искал е да изпрати тялото на Дракула в Цариград дори и с цената на живота на своите монаси.
— Да — казах аз. Мисля, че щях да кажа още нещо, да се повъртя по някоя от пътечките на нашето разследване, но Хелън изведнъж се обърна към мен и разтърси ръката ми.
— Какво? — попитах аз, но тя се беше съвзела.
— Нищо — каза тихо, без да поглежда нито към мен, нито към Ранов. Помолих се на Господ този човек да излезе да пуши или да се отегчи от разговора и да се махне, за да може Хелън свободно да говори. Стойчев я погледна въпросително и след малко се зае с монотонен глас да обяснява как са се приготвяли и преписвали средновековните ръкописи — понякога дори от неграмотни монаси, които поколения наред неволно добавяли дребни грешки в текстовете — и как съвременните учени систематизирали почерците им. Недоумявах защо му е да влиза в такива ненужни подробности, макар че на мен лекцията ми беше интересна. За щастие не казах нищо по време на беседата и след малко Ранов наистина започна да се прозява. Накрая се изправи и излезе от библиотеката, измъквайки пакет цигари от джоба на сакото си. Щом той излезе, Хелън отново сграбчи ръката ми. Стойчев прикова поглед в нея.
— Пол — каза тя, а изражението й беше толкова странно, че я хванах за раменете, уплашен да не би да припадне. — Главата му! Не разбираш ли? Дракула се е върнал в Константинопол да си вземе главата!
Стойчев леко се закашля, но беше твърде късно. В същия миг се озърнах и видях ъгловатото лице на отец Румен иззад края на библиотечните рафтове. Той тихо се беше върнал в стаята и макар че беше с гръб към нас и прибираше нещо по лавиците, по гърба му личеше, че беше наострил уши. След малко той излезе все така безшумно, а ние останахме смълчани. С Хелън безпомощно се спогледахме и аз станах да проверя има ли някой в ъглите на стаята. Отец Румен беше излязъл, но вероятно беше въпрос на време, на съвсем кратко време, докато някой друг — Ранов, например — научеше за думите на Хелън. Какво ли щеше да разбере Ранов от това донесение?“