Глава 62
„През годините на проучване, писане и размишление съм имал само няколко редки случая, в които съм изпитвал такова внезапно просветление, както в рилската библиотека, когато Хелън изрече на глас предположението си. Влад Дракула се е върнал в Константинопол за главата си — или по-точно, игуменът на Снагов е изпратил там тялото му, за да го събере с главата. Дали Дракула е пожелал това приживе, знаейки, че за главата му е обявена награда, и познавайки обичая на султана да излага на показ главите на враговете си. Или може би игуменът сам е взел това решение в нежеланието си да остави в Снагов обезглавеното тяло на своя навярно еретичен — или опасен — ктитор? Несъмнено един вампир без глава не би представлявал кой знае каква заплаха — гледката би била дори комична — но броженията сред монасите вероятно са били достатъчни да убедят игумена да уреди прилично християнско погребение за Дракула на друго място. Може би игуменът не се е решил да унищожи тялото на княза. Пък и кой знае какви обещания е давал на Дракула приживе?
В ума ми се върна един-единствен образ: дворецът Топкапъ в Истанбул, където неотдавна се бях разхождал в една слънчева утрин, и портите му, където османските палачи излагали на показ главите на султанските врагове. За главата на Дракула сигурно е било запазено най-високото копие, мислех си аз — Набучвача най-накрая сам набучен на кол. Колко ли хора са отишли да разгледат доказателството за триумфа на султана? Веднъж Хелън ми беше разказала, че дори и жителите на Истанбул се бояли от Дракула и се страхували, че може да нахлуе чак до техния град. Турските армии вече нямало да треперят при наближаването му; султанът най-накрая бил овладял изцяло онзи размирен край и можел да постави на влашкия престол свой васал, както от дълги години мечтаел. От Набучвача бил останал само един зловещ трофей с угаснали очи и сплъстени от спечена кръв коси и мустаци.
Нашият събеседник сякаш също размишляваше върху подобна картина. Щом се уверихме, че отец Румен си е излязъл, Стойчев тихо ни каза:
— Да, това е напълно възможно. Но как монасите от Панахрантос са измъкнали главата на Дракула от султанския дворец? Тя наистина е била съкровище, както Стефан я нарича в разказа си.
— А ние как взехме визи за България? — попита Хелън и вдигна вежди. — С бакшиш — с голям бакшиш. След нашествието манастирите доста обеднели, но някои от тях сигурно са разполагали със скрити резерви — златни монети, скъпоценности — все нещо може да е изкушило султанската стража.
Помислих върху думите й.
— В пътеводителя ни за Истанбул пишеше, че след като постоели малко на показ, главите на султанските врагове били изхвърляни в Босфора. Може би тъкмо тогава някой от Панахрантос е успял да я вземе — това не би било толкова опасно, колкото да се опитва да я свали от копията пред дворцовите порти.
— Е, няма как да разберем какво е станало — каза Стойчев, — но мисля, че предположението на мис Роси е много правдоподобно. Най-вероятно точно главата му е била предметът, който монасите са търсели в Цариград. За подобна постъпка има и сериозно богословско обяснение. Според православното учение тялото трябва да се запази възможно най-цяло след смъртта си — ние например не кремираме труповете — защото в Деня на Страшния съд всички ще възкръснат в старите си тела.
— Ами светците и техните мощи, пръснати из целия свят? — попитах аз със съмнение в гласа. — Те как ще възкръснат цели? Да не говорим, че преди няколко години в Италия видях цели пет ръце на Свети Франциск?
Стойчев се засмя.
— Светиите имат особени привилегии — каза той. — Влад Дракула обаче, макар и славен туркоубиец, определено не е бил светец. Всъщност Евпраксий доста се е тревожил за безсмъртната му душа, поне според разказа на Стефан.
— Или за безсмъртното му тяло — изтъкна Хелън.
— Така — казах аз, — може би монасите от Панахрантос с риск за живота си са взели главата му, за да й осигурят прилично погребение, а еничарите са забелязали кражбата и са предприели издирване, затова игуменът я изпратил далеч от Истанбул, вместо да я погребе там. Може би от време на време към България са пътували поклонници — погледнах към Стойчев за потвърждение — и те са я занесли за погребение в… ами, в «Свети Георги» или в някой друг български манастир, където са имали връзки. А когато в Константинопол пристигнали монасите от Снагов, се оказало твърде късно да съберат главата с тялото. Игуменът на Панахрантос чул за идването им и говорил с тях и тогава снаговските монаси решили да доведат делото си докрай, като последват главата с тялото. Освен това трябвало бързо да изчезват от града, преди да ги надушат еничарите.