— Много добри разсъждения — обърна се към мен Стойчев с прекрасната си усмивка. — Както казах, не можем да сме сигурни, защото в документите има само намеци за тези събития. Но вашата възстановка е убедителна. В края на краищата може да ви измъкнем от холандските търговци.
Усетих как се изчервявам, отчасти от удоволствие, отчасти от мъка, но неговата усмивка беше искрена.
— А после османските власти научили за присъствието и отпътуването на снаговските монаси — продължи историята Хелън. — Може би са претърсили манастирите и са открили, че монасите са нощували в «Света Ирина», а после са предупредили за маршрута им всички чиновници по пътя — вероятно в Одрин и в Хасково. Хасково е първият голям български град, в който монасите влезли, и точно там били — какъв беше терминът? — задържани.
— Да — довърши Стойчев, — османските чиновници изтезавали двама от тях, за да изтръгнат сведения, но храбрите монаси нищо не издали. После заптиетата претърсили каруцата, но намерили само храна. Това обаче поставя въпроса защо османските войници не са намерили трупа?
Тук се поколебах.
— Може би не са търсели труп. Може би още са търсели главата. Ако еничарите в Истанбул не са разбрали много за целия заговор, може да са сметнали снаговските монаси за онези, които пренасят главата. Захариевата «Хроника» твърди, че османците се ядосали, когато отворили някакви вързопи и намерили само храна. Ако монасите са били предупредени за издирването, тялото може да е било скрито в близката горичка.
— Или може каруцата да е имала специален тайник за тялото — предположи Хелън.
— Но трупът е вонял — припомних й аз в прав текст.
— Зависи какво вярваш — отправи ми тя ироничната си, очарователна усмивка.
— Какво вярвам ли?
— Да. Нали знаеш, тялото, което е на път да се присъедини към живите мъртви или вече е един от тях, не гние или поне се разлага по-бавно. Според обичаите на селяните в Източна Европа, ако има съмнение за вампирясване, трупът е трябвало да се изрови и да се провери как се разлага — и ако не е достатъчно изгнил, трябвало да се унищожи с нарочен ритуал. Този обичай е запазен някъде и до днес.
Стойчев потръпна.
— Ама че занимание. Чувал съм за това даже и в България, макар че, разбира се, е незаконно. Църквата винаги е била против оскверняването на гробове, а сегашното правителство е против всякакви суеверия — и с всички сили се бори с тях.
Хелън сякаш вдигна рамене.
— Нима това е по-странно от надеждата за възкръсване от смъртта? — попита тя и се усмихна на Стойчев, който също изглеждаше очарован.
— Мадам — каза той, — явно тълкуваме по различен начин нашето наследство, но ви поздравявам за бързината на мисълта. А сега, приятели, оставете ми малко време да разуча картите ви — хрумна ми, че в библиотеката има материали, които могат да ми помогнат да ги разчета. Дайте ми един час — онова, което ще трябва да направя, за вас ще е досадно, а на мен ще ми е нужно прекалено много време, за да ви обясня всичко.
Ранов тъкмо беше влязъл неспокойно и се оглеждаше из библиотеката. Надявах се, че не е чул последната забележка за картите.
Стойчев се прокашля.
— Не искате ли да посетите църквата, да видите колко е красива. — Той съвсем леко изви очи към Ранов. Хелън веднага се изправи, приближи се до Ранов и го разприказва за някакво дребно усложнение, докато аз предпазливо порових из куфарчето си и извадих папката с копията на картите. Когато видях нетърпението, с което Стойчев ги пое, сърцето ми подскочи обнадеждено.
За нещастие Ранов явно се интересуваше повече от работата на Стойчев и от разговора си с библиотекаря, отколкото да ни последва, макар че ние настървено се опитвахме да го помъкнем с нас.
— Ще ни помогнете ли да намерим къде да похапнем? — попитах го аз. Библиотекарят стоеше мълчаливо и ме изучаваше съсредоточено.
Ранов се усмихна.
— Гладни ли сте? Тук още не е време за ядене — вечерята се слага в шест часа. Ще трябва да почакаме дотогава. За съжаление ще трябва да ядем с монасите. — Той ни обърна гръб и се зае да разглежда една полица с кожени томове — значи нищо не можеше да се направи.
Хелън ме последва до вратата и стисна ръката ми.