— Искаш ли да се поразходим? — каза тя, щом излязохме навън.
— Вече не знам дали мога да направя каквото и да било без Ранов — изръмжах аз. — Какво ли ще си говорим, като го няма?
Тя се засмя, но виждах, че и тя се притеснява.
— Да се върна ли, за да се опитам да го разсея?
— Не — отвърнах аз. — По-добре недей. Колкото повече се опитваме, толкова по-интересно ще му става какво прави Стойчев. Все едно се мъчим да прогоним муха.
— Добра муха би излязла от него — взе ръката ми Хелън.
Слънцето все още светеше ярко в двора, а когато излязохме от сянката на внушителните манастирски стени и чардаци, стана и горещо. Вдигнах поглед нагоре и видях гористите склонове край манастира и отвесните скалисти върхове над тях. Далеч над главите ни кръжеше и се рееше орел. Напред-назад между църквата и първия етаж на манастирските крила сновяха монаси в техните тежки, вързани на кръста черни раса, с високи черни шапки и дълги черни бради, някои метяха дървените подове на чардаците, а други седяха под триъгълната сянка пред портите на църквата. Зачудих се как издържат лятната жега в тези одеяния. Вътре в църквата получих отговора; беше хладно като в изба и осветено само от треперливи свещи и блясъка на злато, бронз и скъпоценни камъни. Вътрешните стени бяха украсени с позлата и изписани с образите на светци и пророци — «стенописи от деветнайсети век», уверено каза Хелън — и аз спрях пред едно особено уравновесено лице — светец с дълга бяла брада и внимателно разделена на две бяла коса, който ни гледаше право в очите. Хелън изчете буквите край ореола му. «Иван Рилски.»
— Онзи, чиито мощи са били пренесени тук осем години преди влашкият ни приятел да посети България? Споменава се в «Хрониката».
— Да.
Хелън размишляваше над образа, сякаш ако постоеше достатъчно дълго, светецът можеше и да проговори.
Безкрайното чакане започваше да лази по нервите ми.
— Хелън — казах аз, — хайде да се разходим. Можем да се изкачим малко в планината, да видим гледката отгоре. — Ако не вършех нещо, мисълта за Роси щеше да ме подлуди.
— Добре — съгласи се Хелън и внимателно ме погледна, сякаш усети нетърпението ми. — Стига да не се отдалечаваме много. Ранов не би ни оставил да стигнем далеч.
Пътеката в планината се виеше през гъста гора, която ни пазеше от следобедния пек също толкова добре, колкото и църквата. Беше толкова приятно да се освободим от Ранов дори и за няколко минути, че докато вървяхме, люлеех ръката на Хелън напред-назад.
— Мислиш ли, че се е чудил кого трябва да наблюдава — нас или Стойчев?
— О, не — каза Хелън убедено. — Той със сигурност е оставил някого да ни следи. Ще видим кого след малко, особено ако се забавим повече от половин час. Той не може да ни остави сами, но трябва да внимава и за Стойчев, за да разбере каква е целта на проучването ни.
— Звучиш толкова делово — казах й аз и хвърлих бърз поглед към профила й, докато вървяхме по землистата пътечка. Беше килнала шапката назад към тила си, а лицето й се беше позачервило. — Не мога да си представя какво е да си израсъл, знаейки целия този цинизъм, знаейки, че си под наблюдение.
Хелън сви рамене.
— Не изглеждаше толкова страшно, защото не бях виждала нищо друго.
— Но все пак си поискала да напуснеш страната си и да отидеш на Запад?
— Да — каза тя и погледна встрани. — Исках да напусна страната си.
Спряхме да починем няколко минути до един паднал дънер край пътеката.
— Мислех си — защо ни позволиха да дойдем в България? — казах на Хелън. Дори и тук, в гората, сниших гласа си.
— И защо ни оставят да се мотаем наоколо сами? — кимна тя. — За това мислил ли си?
— Струва ми се — казах й бавно, — че щом не ни пречат да намерим онова, което търсим — а толкова лесно можеха да го направят, — значи те самите искат да го намерим.
— Браво, Шерлок — тя вееше с ръка пред лицето ми. — Доста си научил.
— Добре, да предположим, че те вече знаят или подозират какво търсим. Защо смятат, че могат да имат полза, защо изобщо допускат, че Влад Дракула може да е жив? — Струваше ми огромно усилие да произнеса тези думи на глас, пък макар и с едва чут шепот. — Толкова пъти си ми казвала, че комунистическите правителства презират селските суеверия. Защо поощряват търсенията ни, вместо да ги осуетят? Дали мислят, че може да придобием някаква свръхестествена власт над българския народ, ако открием тук гроба му?
Хелън поклати глава.
— Едва ли е това. Интересът им несъмнено е свързан с властта, но подходът им винаги е научен. Освен това, ако предстои да бъде направено важно откритие, те не биха искали да оставят славата на някакъв американец. — Тя помисли малко. — Слушай, какво по-голямо могъщество за науката от откритието, че мъртвите могат да се върнат към живота или поне да бъдат изтръгнати от смъртта? Особено за източния блок с неговите велики вождове, балсамирани в своите гробници?