— Нима това няма да е прекомерно тегло? А и как можем да имаме деца — взря се тя право в очите ми, — като знаем, че тази зараза може някак да засегне и тях?
Гърлото ми гореше и едва успях да проговоря:
— Значи отговорът ти е «не» или просто да те попитам някой друг път?
Ръката й — не можех да си представя живота без тази ръка с ниско изрязаните й нокти и копринената кожа над коравите кости — взе моята и ми мина през ума, че сега нямам да й сложа пръстен.
Хелън ме погледна сериозно.
— Отговорът, разбира се, е да, ще се омъжа за теб.
След седмици безплодни търсения на половинката, която обичах, леснината на откритието направо ме вцепени и не можах нищо да кажа, нито дори да я целуна. Седяхме мълчаливо един до друг и съзерцавахме червено-златно-сивото великолепие на огромния манастир под нас.“
Глава 63
Барли стоеше край мен в хотелската стая на баща ми и оглеждаше бъркотията, но пръв видя онова, което бях пропуснала — документите и книгите на леглото. Открихме разпарцаливен екземпляр на „Дракула“ от Брам Стокър, нова история на средновековните ереси в южна Франция и старинен на вид том с европейски вампирски поверия.
Сред книгите бяха пръснати документи, включително личните му записки, а сред тях имаше няколко пощенски картички, надписани с напълно непознат за мене почерк, с хубаво тъмно мастило, с изящни мънички букви. Двамата с Барли се заехме като един — за пореден път се зарадвах, че не съм сама — да преровим тези вещи, а първият ми порив беше да събера картичките. Бяха украсени с марки от пъстра дъга от държави — Португалия, Франция, Италия, Монако, Финландия, Австрия. Марките обаче бяха недокоснати, без пощенски клейма. Понякога посланието не се беше събрало на една картичка и продължаваше на следващите, като всички бяха прегледно номерирани. Най-удивителното нещо обаче беше, че всяка беше подписана „Хелън Роси“. И всяка беше адресирана до мен.
Надничайки над рамото ми, Барли попи изумлението ми и двамата седнахме на ръба на леглото. Първата картичка беше от Рим — черно-бяла снимка на полусрутения скелет на Форума.
май 1962 г.
Любима моя дъщеричке,
На какъв език да ти пиша, на теб, рожбо на сърцето и тялото ми, която не съм виждала повече от пет години? Това трябваше да бъде време, през което не сме спрели да си говорим — на безсловесния език на тихите възклицания и целувките, на погледите и шепота. Толкова ми е трудно да мисля за онова, което съм пропуснала, да си го спомням, че днес, едва на първия опит, трябва да спра да пиша.
Втората картичка беше цветна, с вече поизбеляла картинка на огромни вази с цветя — „Jardin de Boboli — Градините Боболи — Боболи.“
май 1962 г.
Любима моя дъщеричко,
Ще ти издам една тайна: мразя го този английски. Английският е упражнение по граматика, урок по литература. В сърцето си чувствам, че най-добре можехме да си приказваме на моя роден език, на унгарски, или дори на езика, който се лее под унгарския ми — на румънски. Румънският е езикът на демона, когото издирвам, но дори и това не може да развали очарованието му. Ако тази сутрин ти седеше в скута ми, загледана в тези градини, щях да ти преподам първия урок: „Ma numesc…“ Тогава щяхме да прошепнем името ти отново и отново на този мек език, който и за теб е майчина реч. Щях да ти обясня, че румънският е език на храбри, добри и тъжни хора, на пастири и земеделци, на твоята баба, чийто живот онзи опропасти от разстояние. Щях да ти разкажа всички прекрасни неща, които тя ми е разказвала, за нощните звезди над селото и, за фенерите край реката. „Ma numesc…“ Непоносимо щастлив би бил онзи ден, в който наистина ще мога да ти разкажа всичко това.
С Барли се спогледахме и той нежно ме прегърна през врата.
Глава 64
„Заварихме Стойчев на масата в библиотеката, развълнуван. Ранов седеше срещу него, потрепваше с пръсти и от време на време хвърляше по едно око на документите, които старият учен оставяше настрана. Изглеждаше по-раздразнен от всякога, което вероятно означаваше, че Стойчев не е бил словоохотлив. Когато влязохме, Стойчев вдигна блеснал поглед.
— Мисля, че съм готов — каза той шепнешком. Хелън седна до него, а аз се наведох над ръкописите, които разучаваше. По вид и изработка приличаха на писмата на отец Кирил — бяха написани с изящен, прилежен почерк на пожълтели и оръфани по краищата листа. Разпознах славянските букви от писмото на отец Кирил. До тях бяха разстлани нашите карти. Усетих, че съм затаил дъх, надявайки се противно на всяка логика този път да научим нещо наистина важно. Може би гробът се намира дори тук, в Рила, изведнъж се сетих аз — може би затова Стойчев настояваше да дойде тук, защото тъкмо това е подозирал. Все пак бях учуден и притеснен, че той се кани да съобщи откритията си пред Ранов.