— Змеят — драконът — е убил… почакайте — казах аз. — Имате предвид онова изречение за чудовището и светеца? Кирил казва, че търсят манастир със знак, на който светията и чудовището са равни.
— Свети Георги е една от най-значимите фигури в българската иконопис — тихо обясни Стойчев. — Наистина обръщането на ролите — змеят да победи свети Георги — би било твърде необичайно. Но нали си спомняте, че влашките монаси са търсели точно такъв знак, тъй като там тялото на Дракула е трябвало да се съедини с главата си. Сега започвам да се питам дали не става дума за някаква по-широко разпространена ерес — известна и в Константинопол, и във Влахия, известна дори на самия Дракула. Дали Орденът на дракона не е имал собствени религиозни убеждения, различни от тези на Църквата? Дали по някакъв начин Орденът не е създал своя секта? Досега не се бях замислял над подобна възможност — поклати глава той. — Трябва да отидете в Бачково и да попитате игумена дали знае нещо за това равенство или за размяната на ролите на чудовището и светеца. Попитайте го тайно. В писмото, което ще му напиша — и което вашият водач ще вземе и ще прочете, — аз ще спомена единствено, че проучвате поклонническите маршрути, но вие ще намерите начин да поговорите с него насаме. Освен това там живее един монах, който навремето беше учен, изтъкнат изследовател на историята на «Свети Георги». Работеше с Атанас Ангелов и беше вторият човек, който видя «Хрониката» на Захарий. Когато го познавах, се казваше Пондев, но сега сигурно е приел друго, монашеско име. Игуменът ще ви помогне да го намерите. Има и още нещо. Тук не разполагам с карта на Бачковския край, но мисля, че североизточно от манастира имаше една дълга, лъкатушна долина, където някога вероятно е текла река. Спомням си, че веднъж бях там и дори говорих с монасите за тази местност, но вече не помня как я наричаха. Дали тя не е вашата драконова опашка? Но пък тогава къде ли ще са крилата му? Може би планините? Трябва просто да се огледате.
Исках да коленича пред Стойчев и да целуна нозете му.
— Но защо не дойдете с нас?
— Даже и на племенницата си бих се опълчил, за да дойда — отвърна той и й се усмихна, — но се страхувам, че така само ще увелича подозренията им. Ако водачът ви реши, че още се интересувам от това проучване, ще прояви по-голяма бдителност. Ако можете, елате ми на гости веднага щом се върнете в София. Ще мисля за вас през цялото време и ще се моля пътят ви да е безоблачен и да намерите онова, което търсите. Ето, вземете това — той пъхна в ръката на Хелън малък предмет, но тя бързо затвори пръсти над него и не успях да видя нито какво представлява, нито къде го прибра.
— Мистър Ранов доста се забави, досега не му се е случвало — отбеляза тя тихо.
Бързо я погледнах.
— Да отида ли да проверя? — Бях се научил да се доверявам на инстинкта й и тръгнах към главния вход, без да дочакам отговор.
Точно зад стените на величествения манастир видях Ранов до някакъв мъж край дълга синя кола. Другият, облечен в летен костюм и шапка, беше висок и елегантен, но нещо във вида му ме накара да спра в сянката на портите. Двамата бяха потънали в оживен разговор, който изведнъж секна. Хубавецът плесна Ранов по гърба и се метна в колата. Усетих дружеското потупване сякаш на собствения си гръб — познавах този жест — веднъж наистина го бях изпитал лично. Колкото и да беше невероятно, човекът, който с уверени маневри измъкваше колата си от прашния паркинг, беше Геза Йожеф. Втурнах се обратно в двора и по най-бързия възможен начин се върнах при Хелън и Стойчев. Хелън ме гледаше нетърпеливо; може би и тя беше свикнала да вярва на моите инстинкти. Дръпнах я настрани, а Стойчев, макар и видимо озадачен, беше достатъчно любезен да не попита нищо.
— Мисля, че Йожеф е тук — бързо прошепнах аз. — Не видях лицето му, но някой с неговата фигура преди малко говореше с Ранов.
— По дяволите — тихо каза Хелън. Мисля, че за пръв и последен път я чух да ругае.
След миг Ранов запъхтяно се върна при нас.
— Време е за вечеря — каза той сухо и се почудих дали не съжаляваше, че ни е оставил насаме със Стойчев, макар и за няколко минути. По тона му усетих, че не ме е видял до портите. — Елате с мен. Ще похапнем.
В смълчаната манастирска трапезария вечеряхме с вкусна, домашна храна, поднесена от двама монаси. Шепа туристи очевидно също щяха да нощуват в манастира с нас и забелязах, че някои от тях говореха чужди езици, а не български. Немскоговорещите вероятно бяха на екскурзия от Източна Германия, реших аз, а другата непозната реч навярно беше чешки. Лакомо се хранехме край дългата дървена маса, на съседната маса вечеряха монасите, а аз с удоволствие предвкусвах тесните нарове, които ни очакваха. С Хелън нямахме възможност да останем насаме, но знаех, че и тя сигурно мисли за появата на Йожеф. Какво искаше от Ранов? Или по-точно, какво искаше от нас? Спомних си предупреждението на Хелън, че ни следят. Кой му е казал къде сме?