— А за по-особена група влашки поклонници, които са носели някакви мощи или са търсели свети мощи, дали е чувал такава история?
Ранов май се опитваше да прикрие тържествуващата си усмивка.
— Не — каза той. — Не е попадал на разказ за такива поклонници. През онова столетие тук идвали много вярващи. Тогава Бачковският манастир бил важно място. Когато покорили България и влезли в старата столица Велико Търново, османците изпратили българския патриарх на заточение именно в Бачково. Той починал през 1404 година и бил погребан тук. Най-старата част от манастира и единствената запазена оригинална постройка е костницата.
Хелън отново взе думата.
— Бихте ли го попитали, ако обичате, дали сред братята живее монах, който в светския живот се е наричал Пондев?
Ранов предаде въпроса и отец Иван първо сякаш се озадачи, а после се притесни.
— Казва, че това трябва да е старият отец Ангел. Навремето се казвал Васил Пондев и бил историк. Но той вече не е… наред с главата. Нищо не можете да научите от него. Сега игуменът е най-видният учен тук, но за жалост точно сега отсъства.
— Бихме искали да поговорим с отец Ангел — казах на Ранов. Така и стана, макар и с доста мръщене от страна на библиотекаря, който ни преведе през яркия слънчев двор и през още един сводест коридор. Оттам се озовахме във втори двор с много стара сграда в центъра. Този двор не беше така грижливо поддържан като главния и сградите и паважът изглеждаха доста запуснати и порутени. Под краката ни растяха бурени и дори забелязах, че през стрехата на покрива беше прораснало малко дръвче; не го ли изкореняха, с времето то щеше да порасне достатъчно, за да разруши цялата сграда. Несъмнено обаче поддръжката на тази Божия обител не беше сред главните задачи на българското правителство. Нали си имаха Рилския манастир да го показват на чужденците с «чистата» му българска история и историческото му значение в борбата срещу турското робство. А това древно средище с цялата си прелест беше възникнало при византийците, нашественици и поробители също като османците, било е арменско, грузинско, гръцко — а не чухме ли преди малко, че при османците е било самостоятелно, за разлика от други български манастири? Нищо чудно, че правителството оставяше фиданки да растат през покривите му.
Библиотекарят ни поведе към една странична килия.
— Лечебницата — поясни Ранов.
Несвойствената услужливост на Ранов все повече ме изнервяше. Библиотекарят отвори разнебитената дървена врата и пред нас се разкри толкова покъртителна сцена, че не искам и да си я спомням. В килията живееха двама стари монаси. Вътре нямаше нищо друго освен наровете им, един-единствен дървен стол и желязна печка; тя обаче едва ли им вършеше много работа, когато екове лютият студ на планинските зими. Подът беше каменен, стените — голи и варосани, с изключение на една реликва в ъгъла — окачено кандило, красиво резбована полица и опушена икона на Богородица.
Един от старците лежеше на кревата си и дори не ни погледна, като влязохме. Скоро видях, че той изобщо не можеше да отвори подутите си и зачервени очи и само от време на време обръщаше брадичка, сякаш за да види нещо с нея. Беше покрит с бял чаршаф, а една от ръцете му висеше от края на леглото, като че ли се мъчеше да открие докъде се простира неговото място, докъде може да се върти без опасност да падне на пода, а другата му ръка попипваше отпуснатата кожа на врата му.
По-здравият обитател на стаята седеше на единствения стол, подпрял бастуна си на близката стена, сякаш имаше кой знае колко дълъг път от кревата до стола. Беше облечен в черно расо, което не беше стегнато на кръста и висеше над издутия му корем. Очите му бяха широко отворени и неимоверно сини и когато влязохме, те стряскащо се вторачиха в нас. Бакенбардите и косата му стърчаха като бели бурени около лицето му, а шапка нямаше. Така той изглеждаше още по-болен и ненормален с голата си глава насред манастирския свят, където монасите изобщо не сваляха високите си калимавки. Този гологлав монах приличаше на илюстрация на пророк от някое издание на Библията от деветнайсети век, само че изражението му далеч не беше проникновено. Той бърчеше големия си нос, сякаш подушваше неприятна миризма, дъвчеше ъгълчетата на устата си и непрекъснато ту присвиваше, ту ококорваше очи. Не мога да кажа, че изглеждаше страшен, нито презрително надменен, нито сатанински развеселен, защото изражението му се менеше всеки миг. Тялото и ръцете му стояха неподвижно отпуснати на нестабилния стол, сякаш всички движения, които е можел да направи, са били всмукани нагоре от гримасите на лицето му. Извърнах очи.