Ранов говореше с библиотекаря, който с жест посочи стаята.
— Човекът на стола е Пондев — каза сухо Ранов. — Библиотекарят ни предупреди да не очакваме от него смислена реч.
Ранов предпазливо се доближи до мъжа, сякаш се страхуваше да не би отец Ангел да го ухапе, и го погледна в очите. Отец Ангел — Пондев — извърна глава да срещне погледа му, подобно на животно в клетка. Ранов явно набързо ни представяше, защото след секунда свръхестествено сините очи на отец Ангел се завъртяха към нас. Неговото лице не спираше да се бърчи и да потръпва. Когато заговори, думите му излизаха на бързи тласъци, последвани от неясно скърцане и ръмжене. Ръката му се стрелна във въздуха и изобрази знак, който може би беше половин кръст, а може би — отпъждащ жест.
— Какво казва? — тихо попитах Ранов.
— Само глупости — каза Ранов, любопитно заслушан. — Никога не съм чувал такова нещо. Половината май са молитви — някакви суеверия от литургиите им, — а другата половина е за софийските тролейбуси.
— Ще пробвате ли да му зададете един въпрос? Кажете му, че сме историци като него и че питаме дали в края на петнайсети век тук са идвали група монаси от Влахия, които били потеглили от Константинопол и пренасяли свети мощи.
Ранов сви рамене, но все пак преведе, а отец Ангел отговори с въртоп от срички, клатейки глава. Какво значеше това — да или не, почудих се аз.
— Още глупости — отбеляза Ранов. — Този път май споменава нашествието на турците в Константинопол, поне това го разбрах.
Изведнъж очите на стареца се проясниха, сякаш за пръв път попаднахме в кристалния им фокус. Сред причудливия поток от звуци — език ли беше това? — отчетливо чух името на Атанас Ангелов.
— Ангелов! — извиках аз и направо се обърнах към стария монах. — Познавате ли Атанас Ангелов? Спомняте ли си как сте работили с него?
Ранов слушаше съсредоточено.
— Все още са предимно глупости, но ще се опитам да ви преведа думите му. Слушайте внимателно.
Той започна да превежда, бързо и безстрастно; колкото и да не го харесвах, не можех да не се възхитя на вещината му.
— Работих с Атанас Ангелов. Преди години, май векове. Беше луд. Изгасете онази лампа — болят ме краката от нея. Искаше всичко да научи за историята, но историята не се дава. Казва не, не и не. Изскача и те удря. Исках да се кача на единайсеторката, но този тролей вече не минава през нашия квартал. Така или иначе, другарят Димитров в името на народа отряза парите, които трябваше да получим. Добър народ.
Ранов си пое дъх и през това време явно пропуснахме нещо, защото отец Ангел продължаваше да бълва потока си от думи. Старият монах седеше все така неподвижен от врата надолу, но главата му се тресеше, а лицето му се гърчеше в гримаси.
— Ангелов откри едно опасно място, откри «Свети Георги», чу песента. Там погребали светията и танцували на гроба му. Да ви почерпя кафенце, ама то всъщност е само смляно жито, жито и пръст. Даже и хляб нямаме.
Коленичих пред стария монах и взех ръката му, макар че Хелън се опита да ме задържи. Ръката му висеше като мъртва риба, бяла и пухкава, с пожълтели и учудващо дълги нокти.
— Къде е «Свети Георги»? — умолявах го аз. Усещах, че още малко и ще се разплача, пред Ранов и Хелън и пред тези две съсухрени създания в техния затвор.
Ранов клекна до мен и се помъчи да улови блуждаещия поглед на монаха.
— Къде е «Свети Георги»?
Но отец Ангел отново беше зареял поглед в някакъв далечен свят.
— Ангелов отиде в Света гора и видя типика, после отиде в планината и намери ужасното място. Взех единайсеторката до апартамента му. Той ми рече: «Идвай бързо, открих нещо. Връщам се там да се поровя в миналото.» Бих ви почерпил кафенце, ама то е само пръст. Ох, ох, беше мъртъв в стаята си, а после тялото му го нямаше в моргата. — Отец Ангел изведнъж изкриви уста в усмивка, която сякаш ме блъсна назад. Имаше само два зъба, а венците му бяха целите нащърбени. Дъхът, който се носеше от устата му, можеше да усмърти и самия дявол. Той запя с висок, треперлив глас:
Когато Ранов свърши да превежда, отец Иван, библиотекарят, оживено заговори. Ръцете му бяха все така скрити в ръкавите на расото, но лицето му беше светнало и заинтригувано.
— Какво казва? — бързо попитах аз.
Ранов поклати глава.
— Казва, че и преди е чувал тази песен. Записал я от някаква старица в село Димово, баба Янка, тя била една от прочутите певици в онзи край, където реката отдавна е пресъхнала. Там се организират надпявания с народни песни, а тя е солистката на ансамбъла им. Един от тези празници наближава — в деня на Свети Петко, ако искате да я чуете.