— Пак народни песни — изпъшках аз. — Моля ви, попитайте мистър Пондев — отец Ангел — дали знае какво означава тази песен.
Ранов доста търпеливо преведе въпроса, но отец Ангел гримасничеше, кривеше лице и не продумваше. След миг тишината ме извади от равновесие.
— Попитайте го дали знае нещо за Влад Дракула! — изкрещях аз. — Влад Цепеш! Тук ли е погребан? Чувал ли е това име? Дракула? — Хелън стисна ръката ми, но аз вече бях извън себе си. Библиотекарят се втренчи в мен, но сякаш не се впечатли особено, а Ранов ме измери с поглед, който, ако се бях замислил, щеше да ми се стори съжалителен.
Ефектът върху Пондев обаче беше ужасяващ. Той пребледня, а очите се завъртяха на лицето му като сини мраморни топчета. Отец Иван се хвърли към него и го подхвана, докато се свличаше в стола, а после заедно с Ранов го положиха на кревата. Човекът се беше превърнал в неугледна маса от подпухнали бели крака, щръкнали изпод завивките, увиснали от раменете ръце. Когато го настаниха безопасно в леглото, библиотекарят донесе вода от една кофа и напръска горкия човечец по лицето. Стоях потресен; не исках да го измъчвам, а май го бях убил, бях убил един от малкото ни останали източници на информация. След известно време, което ми се стори безкрайност, отец Ангел се размърда и отвори очи, но сега те бяха диви, уплашени като на преследвано животно, и ужасено блуждаеха из стаята, сякаш изобщо не ни виждаха. Библиотекарят го потупа по гърдите и се опита да го настани по-удобно на кревата, но старият монах се разтрепери и изблъска ръцете му.
— Да го оставим — каза трезво Ранов. — Няма да умре, поне не от това.
Последвахме библиотекаря навън, смълчани и разкаяни.
— Съжалявам — казах аз, когато яркото слънце на двора ми вдъхна смелост да се обадя.
Хелън се обърна към Ранов.
— Бихте ли попитали библиотекаря дали знае нещо повече за тази песен и откъде точно идва?
Ранов си поприказва с библиотекаря, който все поглеждаше към нас.
— Казва, че идва от Красна поляна, долината от другата страна на тези ридове, на североизток. След два дни можете да отидете с него на празника, ако ви се остава дотогава. Старата певица може би знае нещо повече — поне ще може да ви каже откъде я е научила.
— Мислиш ли, че ще има полза? — прошепнах на Хелън. Тя ме погледна сериозно.
— Не знам, но с друго не разполагаме. След като се пее за змей, ще задълбаем в тази посока. Междувременно, можем да разучим по-подробно Бачковския манастир и да разгледаме архива, ако библиотекарят се съгласи да ни помогне.
Уморено се отпуснах на каменната пейка в края на чардаците.
— Добре — казах.“
Глава 68
септември 1962 г.
Любима моя дъщеричке,
По дяволите този английски! Когато обаче се опитам да ти пиша на унгарски, макар и няколко реда, веднага разбирам, че не ме слушаш. Ти растеш с английския. Баща ти, който мисли, че съм мъртва, ти говори на английски, когато те люлее на рамото си. Говори ти на английски, когато ти обува крачетата — ти вече от години носиш истински обувки — и пак на английски ти говори, когато те държи за ръката на разходка в парка. Но когато аз ти говоря на английски, чувствам, че не ме чуваш. Разбрах, че баща ти мисли, че съм мъртва, защото изобщо не ме потърси. Ако се беше опитал, щеше да успее. Той обаче не ме чува на никакъв език.
май 1963 г.
Любима моя дъщеричка,
Не знам колко пъти без думи съм ти разказвала за онези първи няколко месеца, в които бяхме щастливи заедно. Щастието ме преизпълваше, като гледах как се събуждаш от сън, как първо се размърдват ръчичките ти, после потрепват тъмните ресници, а накрая цялото ти телце се протяга и ти се усмихваш. После нещо се случи. Не беше чуждо, не беше външна заплаха за теб. Беше вътре в мен. Започнах непрекъснато да оглеждам безупречното ти тяло за рани. Наранената обаче бях аз, дори и преди ухапването на врата ми, и раните ми никога няма напълно да зараснат. Започнах да се страхувам да те докосвам, прекрасно мое ангелче.
юли 1963 г.
Любима моя дъщеричке,
Днес ми липсваш повече от всякога. Намирам се в университетските архиви в Рим. Идвала съм тук поне шест пъти в последните две години. Пазачите ме познават, архивистите ме познават, келнерът в кафенето от другата страна на улицата също ме познава и дори искаше още повече да ме опознае, но аз студено се обърнах, преструвайки се, че не забелязвам интереса му. Този архив съдържа документи за чумата от 1517 г., чиито жертви имали само една-единствена червена рана на врата. Папата заповядал да ги погребват с колове в сърцата и чесън в устите. Това било през 1517 г. Опитвам се да нарисувам карта на обиколките му или — тъй като е невъзможно да ги различа — на обиколките на неговите слуги. Тази карта, по-точно списък в бележника ми, вече запълва много страници. Как обаче мога да я използвам, още не знам. Надявам се докато работя, да разбера и това.