Следващия? Не бях се заглеждал в плика досега. Дали е искал да си напомни да запази информацията за следващия път, когато атакува този проект, тази мрачна крепост? Или „следващият“ съм аз? Беше ли това доказателство за лудостта му?
В плика видях куп листове с различен формат и дебелина, някои крехки и мръсни от старост, други от фина хартия и изпъстрени с гъсти печатни редове. Доста материал. Ще трябва да ги разгъна, реших аз. Отидох до най-близката меденожълта маса край каталога. Наоколо още имаше много хора, все добронамерени непознати, но аз суеверно се огледах през рамо, преди да извадя документите и да ги подредя на масата.
Преди две години бях проучвал някои от ръкописите на сър Томас Мор, както и някои от писмата на Албрехт Стари от Амстердам, а неотдавна бях участвал в каталогизирането на поредица фламандски счетоводни книги от 80-те години на XVII в. Като историк знаех, че подредбата на всяка архивна находка също е от значение за разбирането й. Измъкнах молив и хартия и направих списък на нещата по реда, в който ги извадих. Най-отгоре сред документите на Роси се оказаха листовете от фина хартия. Те бяха покрити с чисто написан на машина текст, оформен като писма. Оставих ги заедно, без да ги погледна по-внимателно.
Втората вещ беше карта, нарисувана прегледно, но с неумела ръка. Картата беше поизбеляла и знаците и топонимите едва се разчитаха върху дебелата канцеларска хартия с някак чуждестранен вид, явно листове, откъснати от стар бележник. Следваха две подобни карти. След тях имаше три страници накъсани ръкописни бележки, писани с мастило и на пръв поглед четливи. Оставих ги и тях накуп. После се появи печатна брошура на английски език, приканваща туристите да посетят „Романтична Румъния“. Ако се съди по украсата й в стил ар деко, брошурата трябва да беше някъде от 20-те или 30-те години. Извадих две сметки за хотел и за ресторант. Всъщност бяха от Истанбул. После имаше стара пътна карта на Балканите, непрактично отпечатана в два цвята. Последният документ беше малък бежов плик, запечатан и ненадписан. Оставих го настрани, като героично дори не докоснах залепения му край.
Това беше. Обърнах наопаки големия кафяв плик, дори го поразтърсих, така че и умряла муха да не остане вътре. В този момент внезапно (и за пръв път) ме обзе чувство, което щеше да ме придружава през всичките ми предстоящи усилия: усетих присъствието на Роси, гордостта му от моята прилежност, като че ли духът му оживя и ми проговори с езика на научните методи, които самият той ми бе преподавал. Знаех, че той работеше бързо като изследовател, но и че никога нищо не преиначи, нито пропусна — нито един документ, нито един архив, колкото и далеч да е трябвало да отиде, и със сигурност нито едно предположение, колкото и фантастично да е изглеждало на неговите колеги. Изчезването му и — обезумял от притеснение се сетих — необходимостта да му помогна ни правеха почти равни. Имах чувството, че той ми бе подсказал това развитие на нещата, това равенство и че през цялото време е очаквал момента, когато ще го заслужа.
На бюрото пред мен вече бяха разстлани всички миришещи на засъхнало мастило документи. Започнах от писмата, дълги гъсто изписани страници, напечатани на фина хартия почти без грешки и поправки. Всички писма бяха само в един екземпляр и явно бяха подредени хронологично. Всяко носеше точна дата от декември 1930 г., преди повече от двайсет години. Всичките бяха писани в Тринити Колидж, Оксфорд, но без други указания за адреса. Прелистих първото писмо. То описваше намирането на загадъчната книга и началните му проучвания в Оксфорд. Беше подписано „Скръбно твой, Бартоломю Роси“. А в началото — внимателно държах листовете, макар че ръцете ми взеха да треперят — стоеше трогателното обръщение „Драги мой, злощастни приемнико“…
Баща ми рязко спря, а разтрепераният му глас ми подсказа да се обърна тактично настрани, докато се овладее. С мълчаливо съгласие двамата взехме якетата си и прекосихме прочутото площадче, преструвайки се, че фасадата на църквата още ни е интересна.