септември 1963 г.
Любима моя дъщеричко,
На ръба съм да се откажа и да се върна при теб. Този месец е рожденият ти ден. Как мога да пропусна още един рожден ден? Веднага бих се върнала, но знам, че ако го направя, всичко ще се повтори. Ще се почувствам нечиста, както преди шест години — ще усетя целия ужас, ще видя твоето съвършенство. Как мога да остана край тебе моето клеймо? Какво право имам да докосвам гладката ти буза?
октомври 1963 г.
Любима моя дъщеричке,
Аз съм в Асизи. Тези поразителни църкви и параклиси, кацнали по хълма, ме изпълват с отчаяние. Можехме да дойдем тук заедно, ти в къса рокличка и с шапка, аз, баща ти, тримата хванати за ръце като туристи. Вместо това работя сама в прашната манастирска библиотека и чета някакъв документ от 1603 г. През тази година тук починали двама монаси. Открили ги в снега с малки рани по гърлата. Латинският ми ми служи добре, а парите ми купуват всяка помощ, от която имам нужда — била тя превод или пране на дрехи. Дори и визи, паспорти, билети за влака, фалшиви лични карти. Когато растях, нямахме пари. На село майка ми почти не знаеше как изглеждат. Сега разбирам, че с тях можеш да купиш всичко. Не, не всичко. Не всичко, което искам.
Глава 69
„Тези два дни в Бачково бяха най-дългите в живота ми. Искаше ми се веднага да се затичам към обещания празник, искаше ми се той да започне незабавно, за да можем да проследим онази думичка от песента — змей — до корена й. При все това се страхувах от неизбежния, както мислех тогава, миг, когато и тази следа щеше да се изпари яко дим или да се окаже лъжлива. Хелън вече ме беше предупредила, че народните песни са прочути със своята мъглявост; корените им се губят назад във вековете, думите им се променят и развиват, певците им рядко знаят откъде идват или колко са стари.
— Точно затова са народни песни — замечтано каза тя и приглади яката на ризата ми, докато седяхме в двора на втория ден от пристигането ни в манастира.
Такива дребни интимни жестове не й бяха привични и аз разбрах, че и тя е разтревожена. Очите ми горяха, главата ме болеше, а погледът ми се луташе по слънчевите дворни плочи, където се ровеха пилетата. Мястото беше прекрасно, изключително, а за мен дори екзотично; тук пред очите ни животът неспирно си течеше така, както е било още от единайсети век: пилетата търсеха буболечки, котето се търкаляше в краката ни, ярката светлина пулсираше по изкусно издяланите червено-бели камъни край нас. Вече не виждах красотата му.
На втората сутрин се събудих много рано. Помислих си, че сигурно съм чул църковните камбани, но не бях сигурен дали не съм ги сънувал. От прозореца на килията си, през грубата й завеска, виждах четирима или петима монаси, които се бяха запътили към църквата. Облякох дрехите си — боже, колко мръсни бяха вече, но не ми се занимаваше да ги пера — и тихо слязох в двора по стълбите на чердака. Наистина беше много рано, още сумрачно, а луната залязваше над планините. За миг ми хрумна да вляза в църквата и се поколебах край отворената й врата; отвътре блещукаше светлината на свещите и се носеше мирис на горящ восък и тамян, а утробата й, която по обяд изглеждаше страховито мрачна, сега ми се струваше топла и примамлива. Дочух пеенето на монасите. Меланхоличният разлив на звука се заби в сърцето ми като кама. Може би същата песен се е носела и в онази мъглива утрин на 1477 година, когато Кирил, Стефан и останалите братя монаси са оставили гробовете на своите другари мъченици — вероятно в костницата, нали? — и са потеглили през планините със съкровището в каруцата си. Но в каква посока са поели? Обърнах се на изток, после на запад — където луната бързо се стопяваше зад планините, — после и на юг.