Листата на липите потрепваха на излезлия ветрец и след малко видях първите слънчеви лъчи да се промъкват далеч зад склоновете и над манастирските стени. После някъде от другия край на манастира се обади закъснял петел. Ако можех да отворя сърцето си, този миг щеше да ми донесе несравнимото удоволствие на потапянето в историята, за което винаги към мечтал. Усетих, че бавно се въртя, измъчвайки се да отгатна посоката, в която е отпътувал отец Кирил. Някъде наоколо имаше гроб — може би, — чието място е било изгубено толкова отдавна, че дори и споменът за него е изчезнал. Може би беше на един ден път пеша, може би на три часа, а защо не и на седмица? «Недалеч» и «без други злощастия», беше написал Захарий. Къде беше това недалеч? Къде бяха отишли? Земята се разбуждаше — гористите планини с прашните им канари, застланият с плочи двор под краката ми, манастирските ливади и ниви — но не издаваше тайната си.“
„Някъде в девет онази сутрин потеглихме с колата на Ранов, а отец Иван му показваше пътя от предната седалка. Поехме по шосето край реката и карахме към десет километра, после реката сякаш изчезна, а пътят се отклони по едно дълго, сухо дере, което се виеше ниско долу под стръмните склонове. Пейзажът събуди нещо в паметта ми. Сръгах Хелън и тя се намръщи.
— Хелън, речната долина.
Тогава лицето й се изясни и тя побутна Ранов по рамото.
— Бихте ли попитали отец Иван откъде минава реката. Пресякохме ли я някъде?
Ранов поговори с отец Иван, без да се обръща, и ни докладва.
— Казва, че тук реката е пресъхнала — вече е зад нас, там, където пресякохме последния мост. Преди много време това е била речна долина, но вече е сухо дере.
С Хелън мълчаливо се спогледахме. Пред нас, в края на долината, видях два планински върха, които рязко се издигаха над хълмовете, две самотни планини като разперени крила. А между тях, все още доста надалеч, се виждаха кубетата на малка църквичка. Хелън изведнъж здраво стисна ръката ми.
След няколко минути свихме по един черен път сред полегатите склонове, следвайки табелата за селото, което тук ще нарека Димово. После пътят се стесни и Ранов спря пред църквата, макар че самото Димово изобщо не се виждаше.
Църквата «Свети Мъченик Петко» беше много малка — по-скоро параклис с потъмняла от времето мазилка — и беше кацнала самотно насред една полянка, която в края на лятото навярно се косеше за сено. Два изгърбени дъба засланяха църквичката, а край нея се гушеше необикновено гробище, каквото никога дотогава не бях виждал — селски гробове, някои от тях още от осемнайсети век, както гордо обясни Ранов.
— Такъв е обичаят — има много такива гробища, където и до днес селяните погребват своите мъртви.
Надгробните знаци бяха от камък или от дърво, с триъгълни покривчета отгоре и малки кандила в основата.
— Отец Иван казва, че обредът ще започне едва в единайсет и половина — каза Ранов, докато се мотаехме отпред. — Сега приготвят църквата. Първо ще ни заведе да видим баба Янка, а после ще се върнем за празника. — Той изпитателно ни огледа, сякаш за да разбере какво ни интересува най-много.
— Какво става там? — посочих група мъже, които работеха на полянката до църквата. Някои влачеха дърва — дънери и по-яки клони — и ги трупаха на купчина, а други подреждаха тухли и камъни околовръст. Вече бяха събрали доста голяма клада.
— Отец Иван казва, че е за огъня. Досега не бях разбрал, но явно ще ходят по жаравата.
— Нестинари! — възкликна Хелън.
— Да — отвърна сухо Ранов. — Значи сте чували за този обичай? Днес в България вече рядко се практикува, особено пък в този край. Чувал съм за нестинари само край южното Черноморие. Но това е беден и суеверен край, който Партията още се мъчи да облагороди. Не се и съмнявам, че скоро тези неща съвсем ще отмрат.
— Чувала съм за този обичай — развълнувано се обърна Хелън към мен. — Това е езически ритуал, който след покръстването на балканските народи успява да се съхрани под формата на християнски празник. Нестинарите танцуват по жаравата. Невероятно съм щастлива, че ще видим подобно нещо.
Ранов вдигна рамене и ни поведе към църквата, но преди това видях как единият от работниците изведнъж се наведе и подпали кладата. Пламъците бързо набраха сила и лумнаха нагоре, после обхванаха цялата клада и запращяха. Дървата бяха съвсем сухи и огънят скоро се изкачи до върха на купа, а всяка клонка се нажежи до червено. Дори и Ранов застина. Мъжете, които бяха натрупали кладата, се отдръпнаха около метър назад, после още няколко метра и застинаха там, бършейки ръце в панталоните си. С грохот огънят изригна с пълна сила. Пламъците се издигаха чак на височината на черковния покрив, но бяха достатъчно далеч, за да не застрашават църквата. Съзерцавахме пламъците, които поглъщаха обилната си храна, докато Ранов отново не се обърна.