— В следващите няколко часа ще го оставят да изгори и да се уталожи в жарава — каза той. — Сега дори и най-набожните не биха посмели да танцуват отгоре му.
Когато влязохме в църквата, един млад мъж, очевидно свещеникът, се приближи да ни поздрави. Ръкува се с нас с приятна усмивка, а двамата с отец Иван сърдечно си размениха поклони.
— Казва, че за него е чест да го посетите на черковния му празник — преведе Ранов суховато.
— Кажете му, че и за нас е чест да гостуваме на празника. Ще го попитате ли кой е свети Петко?
Свещеникът обясни, че е местен мъченик, убит от турците по време на робството, защото отказал да смени вярата си. Свети Петко бил свещеник в предишната църква на това място, която турците опожарили, но дори и когато църквата му рухнала, той отказал да се помохамеданчи. По-късно била издигната тази църква, а неговите мощи били положени в криптата. Днес мнозина идвали да се поклонят пред останките му. Неговата икона, както и още две могъщи икони, се изнасят с шествие пред църквата и обикалят огъня. Ето го свети Петко, изрисуван на фасадата на църквата — посочи свещеникът към избелелите стенописи зад себе си, където се виждаше брадато лице, напомнящо за самия свещеник. Той ни покани да се върнем и да разгледаме църквата, когато всичко ще е готово. Добре сме дошли да изгледаме целия ритуал и да приемем благословията на свети Петко. Не сме били първите поклонници от чужди земи, които са дошли при него и са получили изцеление за болежките и страданията си. Свещеникът мило ни се усмихна.
Чрез Ранов го попитах дали е чувал за манастир, наречен «Свети Георги». Той поклати глава.
— Най-близкият манастир е Бачковският — каза той. — През годините тук са идвали на поклонение и монаси от други манастири, но това е било отдавна. — Разтълкувах думите му, че поклоненията вероятно са секнали след комунистическия преврат, и си отбелязах наум да попитам Стойчев, когато се върнем в София.
— Ще го помоля да ни обясни къде да намерим баба Янка — каза Ранов след малко.
Свещеникът знаеше точно къде живее. Искал да дойде с нас, но църквата била затворена от месеци — той идвал да служи само по празниците — и сега двамата с помощника му имали много работа.
Селото беше разположено в долчинката точно зад поляната, където се издигаше църквата, и беше най-малкото селище, което виждах, откакто бях дошъл в източния блок: не повече от петнайсет къщички се гушеха почти страхливо една до друга, в покрайнините им растяха ябълкови дървета и цветущи зеленчукови градини, улиците нямаха настилка и бяха толкова тесни, че по тях можеше да мине само една каруца, а по средата имаше старинен кладенец с дървено геранило и окачена кофа. Бях поразен от пълното отсъствие на съвременността и напразно се оглеждах за някакви знаци, които да подсказват, че все пак е дошъл двайсети век. Очевидно това столетие не беше стигнало дотук. Почувствах се почти предаден, когато видях бяла пластмасова кофа в дворчето на една от каменните къщи. Къщичките сякаш бяха поникнали от купчините сиви скали и впоследствие някой беше измазал еркерите им в бяло, а покривите им бяха застлани с гладки каменни плочи. Някои бяха гордо украсени с красиви старинни греди, които щяха да са на мястото си и в някое английско село с къщи в стил Тюдор.
Когато слязохме на единствената улица на Димово, хората наизлязоха от къщите и оборите си да ни приветстват — бяха предимно старци, повечето от тях невероятно сбръчкани от тежкия труд, жените с гротескно изкривени крака, а мъжете — така прегърбени, сякаш непрекъснато носеха на гърбовете си невидими тежки чували. Лицата им бяха почернели от слънцето, с румени бузи — те ни се усмихваха и ни поздравяваха, а в устите им просветваха беззъби венци или метални отблясъци. Поне явно имаха зъболекари, помислих си аз, макар че не можех да си представя къде и как. Неколцина се приближиха да се поклонят на отец Иван, а той ги благославяше и явно нещо ги разпитваше. Стигнахме до къщата на баба Янка, заобиколени от малка тълпа, в която най-младите май бяха на седемдесет години, макар че по-късно Хелън ми каза, че селяните вероятно са двайсетина години по-млади, отколкото ми се струва.
Къщата на баба Янка беше съвсем мъничка, почти колиба, и тежко се беше наклонила към малката плевня. Самата й стопанка беше излязла на прага да види какво става; първото, което успях да зърна, беше ярко грейналата й забрадка на червени цветя, после райетата на сукмана и престилката й. Тя надникна навън и ни огледа, а останалите селяни я извикаха по име, при което тя бързо закима с глава. Кожата на лицето й беше с махагонов цвят, имаше остър нос и брадичка, а очите й — когато се приближихме по-наблизо — очевидно бяха кафяви, но се губеха в гънките от бръчки.