— Драконът — прошепна ми Хелън, докато ги гледахме.
— Да — казах аз. — Трябва да открием къде държат тази икона и откога я имат. Хайде. Свещеникът ни обеща да разгледаме църквата.
— А Ранов? — Хелън не смееше да вдигне глава.
— Трябва само да се молим да не ни последва — казах аз. — Не мисля, че той забеляза иконата.
Попът влизаше в църквата, а хората се разотиваха. Бавно го последвахме и го намерихме да наглася иконата на свети Петко обратно на мястото й. Другите две икони не се виждаха. Поклоних се в знак на благодарност и на английски му казах, че ритуалът е бил прекрасен, като махах с ръце и сочех навън. Той явно се зарадва. После посочих църквата и вдигнах вежди.
— Може ли да разгледаме?
— Какво? — той се понамръщи, после пак се усмихна. Трябваше само да почакаме да се преоблече. Скоро попът се върна във всекидневното си расо и внимателно ни разведе из всяка ниша, като сочеше и обясняваше: «икони», «Христос» и други думи, които къде повече, къде по-малко успяхме да разгадаем. Той явно добре познаваше църквата и нейната история, но нямаше как да си поговорим. Накрая го попитах къде са другите икони и той посочи към зейналата дупка в една от страничните ниши, която и по-рано бях забелязал. Очевидно са ги върнали в криптата, където се съхраняват. Той любезно си взе газеника и ни поведе надолу.
Каменните стъпала бяха стръмни, а отдолу лъхаше мраз, в сравнение с който даже в църквата изглеждаше топло. Здраво стиснах ръката на Хелън, докато слизахме надолу след лампата на попа, която осветяваше старите камъни край нас. Малката стаичка долу не беше съвсем тъмна; два свещника грееха до олтара и съвсем скоро очите ни свикнаха и видяхме, макар и смътно, че не беше олтар, а изящна бронзова мощехранителница, отчасти покрита с богато избродирана червена дамаска. Върху нея бяха поставени и двете икони в сребърни рамки, Девата и — приближих се една крачка напред — воина и дракона.
— Свети Петко — весело каза попът и докосна ковчега.
Посочих към Богородица и той ни каза нещо, в което долових Бачковския манастир, но нищо повече не разбрах. После показах другата икона и свещеникът се усмихна:
— Свети Георги — каза той и посочи воина.
Кимнах.
— Как да го попитаме откога датира тази икона?
— Стар? Старо? — налучка Хелън.
Попът поклати глава утвърдително.
— Много стара — тържествено каза той. Втренчихме се в него. Вдигнах ръка и преброих пръстите си. Три? Четири? Пет? Той се усмихна. Пет. Пет пръста — около петстотин години.
— Смята, че е от петнайсети век — каза Хелън. — Господи, как да го попитаме откъде е?
Посочих иконата, махнах из криптата, посочих нагоре към църквата над нас. Когато обаче разбра какво питам, той изобрази универсалния жест на незнанието; раменете и веждите му се вдигнаха и после се отпуснаха обратно. Не знаеше. Явно се опитваше да ни каже, че иконата си стои тук, в «Свети Петко», от столетия — повече от това той не знаеше.
Накрая с усмивка се обърна и ние се приготвихме да го последваме с лампата му нагоре по стръмните стъпала. Щяхме завинаги да напуснем това място в пълно отчаяние, ако токчето на Хелън внезапно не се беше заклещило между два камъка. Тя раздразнено изпуфтя — знаех, че няма друг чифт обувки — и аз бързо се наведох да освободя крака й. Свещеникът почти се беше изгубил нагоре, но свещите, които горяха край мощехранителницата, светеха достатъчно силно, за да видя онова, което беше издялано на отвесната част на стъпалото, вдясно точно до крака на Хелън. Беше малък дракон, грубо издялан, но не можеше да се сбърка с нищо друго и несъмнено беше нарисуван по същия начин както в моята книжка. Коленичих на камъните и прокарах пръст по гравюрата. Рисунката ми беше толкова позната, като че ли лично я бях издълбал тук. Хелън клекна до мен, забравила за токчето си.
— Господи! — каза тя. — Какво е това място?
— «Свети Георги» — отвърнах бавно. — Това трябва да е «Свети Георги».
Тя ме погледна на оскъдната светлина, а къдриците падаха в очите й.
— Но църквата е от осемнайсети век — възрази тя. После лицето й се изясни. — Мислиш, че…
— Много църкви са издигнати върху стари основи, нали? А за тази знаем, че е възстановена, след като турците я опожарили. Защо преди това да не е била манастирска църква, но манастирът отдавна да се е изличил от паметта на местните хора? — шепнех аз развълнувано. — Може да е била възстановена десетилетия или дори столетия по-късно и да е прекръстена на името на мъченика, когото все пак са помнели.