Хелън се обърна ужасено и се втренчи в бронзовата мощехранителница зад нас.
— Мислиш ли, че и…
— Не знам — казах бавно. — Малко вероятно ми се струва да са объркали едни мощи с други, но откога мислиш, че не са отваряли тази кутия?
— Не ми изглежда достатъчно голяма — каза тя, сякаш неспособна да продължи.
— Така е — съгласих се аз, — но трябва да проверим. Поне аз съм длъжен да проверя. Хелън, искам ти да стоиш далеч от тази работа.
Тя ме изгледа въпросително, сякаш удивена от мисълта, че може да я отпратя.
— Не е шега работа да се прокраднеш в църква и да оскверниш гроба на светията.
— Знам — казах аз. — Но ако гробът не е на светия?
Имаше две имена, които нито един от двама ни не посмя да произнесе на това мрачно и студено място с треперливите му светлинки и миризмата на пчелен восък и пръст. Едно от тези имена беше на Роси.
— Сега ли? Ранов ще ни търси — каза Хелън.
Когато излязохме от църквата, сенките на дърветата наоколо се издължаваха, а Ранов наистина ни търсеше с нетърпеливо лице. Отец Иван стоеше наблизо, макар да забелязах, че двамата почти не си говореха.
— Подремнахте ли добре? — учтиво попита Хелън.
— Време е да се връщаме в Бачково — в гласа на Ранов пак звъннаха заповеднически нотки; запитах се дали не беше разочарован, че и тук нищо не открихме. — Утре сутринта тръгваме за София. Имам там работа да върша. Надявам се, че сте доволни от проучването си.
— Почти — казах аз. — Бих искал отново да отидем до баба Янка да й благодарим за помощта.
— Добре — Ранов изглеждаше раздразнен, но ни поведе надолу към селото, а отец Иван бавно крачеше зад нас. Улицата беше тиха в златистата вечер и отвсякъде се носеше мирис на готвено. Видях един старец, който отиде до кладенеца в центъра и си наля една кофа. В далечния край на тясната уличка на баба Янка се връщаше стадо овце и кози; чувахме пронизителното им блеене и гледахме как се тълпят една до друга сред къщите, докато пастирчето не ги подкара край ъгъла.
Баба Янка се зарадва да ни види. Поздравихме я, като Ранов пак превеждаше, за чудните й песни и за танца в огъня. Отец Иван я благослови с мълчалив жест.
— Как успяхте да не се изгорите? — попита я Хелън.
— О, това е Божия дарба — каза тя меко. — После не помня как става. Понякога след това краката ми горят, но никога не се изгарям. За мен това е най-хубавият ден в годината, макар че не си спомням кой знае колко. После месеци наред съм спокойна като езерна вода.
Тя извади бутилка без етикет от долапа си и ни наля в чашки прозрачен кафяв алкохол. В шишето плуваха дълги треви и Ранов обясни, че са билки за аромат. Отец Иван отказа, но Ранов прие една чаша. След няколко глътки той нещо заразпитва отец Иван, а гласът му режеше като нож. Скоро двамата потънаха в спор, който не можехме да проследим, макар че често улавях думата «политически».
Послушахме ги малко, а после прекъснах Ранов да го помоля да попита баба Янка може ли да използвам банята й. Той неприятно се разсмя. Ето че се връща в обичайното си настроение, помислих си аз.
— Боя се, че тук няма такива удобства — каза той.
Баба Янка също се засмя и посочи задната врата. Хелън каза, че ще дойде с мен и ще изчака своя ред. Външният клозет в двора на баба Янка беше по-срутен и от колибата й, но достатъчно широк да скрие безшумното ни бягство между дърветата и кошерите и оттам през задната врата. Наоколо нямаше жива душа, но когато стигнахме пътя, свихме встрани, в храстите, и се покатерихме направо по хълма. За щастие край църквата също беше пусто и тя стоеше смълчана в гъстите сенки. Жаравата слабо светеше в червено под дърветата.
Дори не се и опитахме да влезем през главната порта, където можеха да ни забележат от пътя; заобиколихме отзад. Там имаше нисък прозорец, покрит отвътре с пурпурна завеска.
— Това води към олтара — каза Хелън.
Дървената рамка обаче беше само притворена, а не заключена и с леко разтърсване успяхме да я отворим и да пропълзим през завесите, като внимателно затворихме прозореца след себе си. Вътре видях, че Хелън е била права; бяхме зад иконостаса.
— Тук не се допускат жени — прошепна Хелън, но докато говореше, се оглеждаше с научното си любопитство.
В стаичката зад иконостаса над всичко царстваше високият олтар, покрит с фини тъкани и окичен със свещи. Две старинни книги лежаха на бронзов статив, а по куките на стените бяха окачени великолепните одеяния, които по-рано носеше свещеникът. Всичко беше ужасяващо тихо, ужасяващо спокойно. Намерих светите порти, през които попът се появяваше пред паството си, и виновно се промъкнахме в мрачната църква. През тесните прозорчета се процеждаше слаб зрак, но всички свещи бяха изгасени, вероятно за да не стане пожар, и трябваше да се полутам известно време, докато намеря кутия кибрит на една полица. Взех от канделабъра по една свещ за двама ни и ги запалих. После много предпазливо поехме надолу по стъпалата.