Глава 7
През следващите няколко седмици баща ми остана в Амстердам и аз почувствах, че по нов начин следи къде съм и какво правя. Една вечер се прибрах от училище малко по-късно от обикновено и заварих мисис Клей да разговаря с него по телефона. Тя веднага ми даде слушалката.
— Къде беше? — попита баща ми. Обаждаше се от кабинета си в Центъра за мир и демокрация. — Вече два пъти се обаждам и мисис Клей не знае къде си. Създаде й доста притеснения.
Ти си притеснен, помислих си аз, макар че равният му глас не издаваше емоции.
— Останах да чета в новото кафене до училище — отговорих.
— Добре — каза баща ми, — но защо не позвъни на мисис Клей или на мен, за да ни предупредиш, че ще закъснееш?
Не ми се искаше да отстъпвам, но отвърнах, че вече ще се обаждам. Онази вечер баща ми се прибра рано за вечеря и ми чете на глас от „Големите надежди“. После извади някои от нашите албуми със снимки и заедно ги разгледахме — Париж, Лондон, Бостън, първите ми ролери, завършването на трети клас, Париж, Лондон, Рим. На всички снимки се виждах аз, застанала пред Пантеона или на портите на Пер Лашез, защото баща ми снимаше, а винаги бяхме само двамата. В девет часа той провери вратите и прозорците и ме сложи да спя.
Следващия път, когато реших да закъснея, наистина се обадих на мисис Клей. Обясних й, че с няколко съученици ще си пишем заедно домашните на чаша чай. Тя ми разреши. Затворих телефона и отидох сама в университетската библиотека. Йохан Бинертс, библиотекарят в средновековния отдел, сигурно вече беше свикнал да ме вижда тук, помислих си; усмихваше ми се сериозно, когато отивах при него с нов въпрос и все ме питаше как вървят уроците ми по история. Господин Бинертс ми намери един пасаж от някакъв текст от XIX в., който особено ме зарадва и отделих време да го проуча и да си водя бележки. И сега в оксфордския си кабинет имам копие от текста — преди няколко години в една книжарница отново открих това издание на „История на Централна Европа“ от лорд Гелинг. След всички тези години съм сантиментално привързана към книгата, въпреки че всеки път, когато я отворя, ме обзема тъга. Отлично си спомням как собствената ми ръка, гладка и млада, преписва пасажи от нея в училищната ми тетрадка:
Освен че бил особено жесток, Влад Дракула обладавал и голяма храброст. Неустрашимият му дух през 1462 г. го подтикнал да прекоси Дунава с конницата си и да нападне лагера на самия султан Мехмед II и на армията, която той събрал, за да превземе Влахия. При нападението Дракула убил няколко хиляди турски войници, а султанът едва се отървал благодарение на османската си гвардия, която в последния момент успяла да отблъсне власите.
Подобни подвизи могат да се разкажат за всеки по-крупен европейски феодал от онова време — в много случаи даже повече, а по-рядко и много повече. Необикновеното в сведенията за Дракула е тяхното дълголетие — другояче казано, упоритият му отказ да изчезне като историческо присъствие, издръжливостта на неговата легенда. Малкото налични в Англия източници се позовават пряко или косвено на други източници, чието разнообразие би заинтригувало дълбоко всеки историк. Изглежда, че Дракула е бил прословут в цяла Европа още по свое време — огромно постижение за една епоха, когато Европа е била необятен и разпокъсан свят, чиито управници поддържали връзка единствено чрез конни пратеници и речни кораби, и когато потресаващата жестокост е била съвсем обичайна черта на повечето благородници. Мрачната слава на Дракула не умира със смъртта и странното му погребение през 1476 г., а запазва изключителната си популярност чак до западното Просвещение, чиито лъчи успяват да я затъмнят.
Пасажът за Дракула свършваше именно тук. Разполагах с достатъчно материал да размишлявам цял ден, но се зарових в отдела за английска литература и с удоволствие открих, че библиотеката притежава екземпляр от „Дракула“ на Брам Стокър. Щеше да се наложи да идвам доста често, за да успея да я прочета. Не знаех дали имах право да вземам книги вкъщи, но дори и да имах, нямаше да искам да я занеса у дома, където щях да се чудя дали да я крия, или предпазливо да я оставя на видно място. Вместо това четях „Дракула“, седнала в хлъзгавия стол до прозореца на читалнята. Като надникнех навън, виждах един от любимите си канали — Зингел, с цветния пазар и малката лавка, от която минувачите си купуваха сандвичи с херинга. Мястото бе чудесно, усамотено, а гърбът на една библиотека ме отделяше от останалите читатели в стаята.