— Мразя такива работи — чух Хелън да мърмори зад мен, но знаех, че това съвсем не означаваше, че имаше нещо, което да я спре. — Кога мислиш, че Ранов ще открие липсата ни?
Криптата беше най-тъмното място, където някога бях стъпвал, защото всички свещи бяха изгасени; бях благодарен за двете пламъчета, които носехме в ръце. От моето огънче запалих свещите на криптата. Те светнаха и озариха златната бродерия върху мощехранителницата. Ръцете ми неприятно трепереха, но успях да извадя камата на Тургут от ножницата в сакото си, където я носех, откакто напуснахме София. Положих я на пода до мощехранителницата и двамата с Хелън внимателно вдигнахме двете икони от местата им — избягвах да гледам Свети Георги и змея — и ги опряхме на стената. Махнахме тежкото покривало и Хелън го сгъна настрана. През цялото време всяка фибра от тялото ми се ослушваше за шум — оттук или от църквата горе, така че в един момент самата тишина забуча и писна в ушите ми. Веднъж Хелън ме хвана за ръкава и двамата се заслушахме, но нищо не мръдна.
Когато махнахме всичко от мощехранителницата, двамата се втренчихме в нея разтреперани. Капакът й беше излят в красив барелеф — дългокос светец с вдигната за благословия ръка, вероятно портрет на мъченика, чиито кости може би щяхме да открием вътре. Усетих, че се надявам наистина да намерим само няколко свещени останки от кости и да приключим с цялата работа. Но каква ли празнота щеше да последва — липсата на Роси, липсата на отмъщение, загубата. Капакът на мощехранителницата явно беше запечатан или закован и по никакъв начин не успявах да го отворя. Докато се мъчех, малко поразклатих кутията и вътре нещо мръдна зловещо и се удари в стените. Тази кутия наистина беше твърде малка за каквото и да е, освен може би за детско телце или за части от скелет, но тежеше много. В един ужасен миг помислих, че може би само главата на Влад е стигнала дотук, макар този вариант да оставяше твърде много въпросителни. Започнах да се потя и да се чудя дали да не се кача горе и да потърся някакъв инструмент в църквата, макар че нямаше голяма надежда да намеря нещо подходящо.
— Дай да се опитаме да го свалим на пода — казах аз със стиснати зъби и двамата някак успяхме да плъзнем кутията долу. Там можех по-добре да огледам пантите и ключалките, помислих си аз, или дори да събера смелост да разбия капака.
Тъкмо щях да се опитам, когато Хелън тихо изпищя.
— Пол, виж!
Бързо се обърнах и видях, че прашният мрамор, върху който преди стоеше мощехранителницата, не беше неподвижен блок; горната му част се беше изместила, докато сме се мъчили да свалим кутията. Мисля, че вече изобщо не дишах, но заедно, без да продумаме, успяхме да отместим мраморната плоча. Не беше дебела, но тежеше цял тон и когато я облегнахме на задната стена, и двамата се бяхме запъхтели. Под нея лежеше още една продълговата каменна плоча, от същия камък като пода и стените, камък с дължината на човешки бой. Изобразеният върху нея портрет беше съвсем груб, издялан направо върху твърдата повърхност — но не беше лице на светец, а на истински човек, мъж със сурово лице, изблещени лешникови очи, издължен нос и дълги мустаци — жестоко лице с триъгълна шапка, което успяваше да изглежда страшно дори и през тези груби очертания.
Хелън се дръпна назад с побелели на светлината на свещите устни, а аз едва се преборих с желанието да я грабна и да се затичаме нагоре по стълбите.
— Хелън — подех меко, но нямаше какво друго да кажа. Взех камата, а Хелън мушна ръка под дрехите си — така и не видях къде точно бръкна, — извади малкия пищов и го остави на една ръка разстояние, близо до стената.
После подхванахме надгробния камък за ръба и го повдигнахме. Плочата — невероятно съоръжение — наполовина се плъзна настрани. И двамата видимо треперехме и едва не изпуснахме камъка от ръце. Когато го преместихме напълно, видяхме трупа долу, тежко затворените му клепачи, жълтеникавата кожа, неестествено алените устни, плиткото, беззвучно дишане. Беше професор Роси.“
Глава 72
„Ако можех, щях да кажа, че постъпих смело или поне практично, като прегърнах Хелън, за да се уверя, че няма да припадне, но нищо подобно не направих. Няма почти нищо по-страшно от любимото лице, преобразено от смърт, физически тлен или ужасяваща болест. Тези лица са най-страшните чудовища — любими, а непоносими.