— Той ме грабна изведнъж, от кабинета ми, и ме замъкна на дълъг път. Не бях… в съзнание през цялото време, така че не знам къде съм.
— В България — каза Хелън, като нежно държеше подутата му ръка.
Очите му светнаха с някогашния интерес, с искрица любопитство.
— България? Значи затова… — той се опита да навлажни устните си.
— Какво ти направи?
— Доведе ме тук — да се грижа за дяволската му библиотека. Съпротивявах се, доколкото можех. Аз съм виновен, Пол. Възобнових проучването си, заради една статия… — той се бореше за въздух. — Исках да докажа, че той е част от един по-древен обичай. Като започна с гърците. Аз… аз чух, че в университета дошъл нов учен, който пишел за него, но не успях да разбера името му.
Чух, че при тези думи Хелън рязко пое дъх. Очите на Роси се обърнаха към нея.
— Мислех, че е крайно време да публикувам… — дъхът му вече свистеше и той отново затвори очи. Хелън държеше ръката му и се разтрепери до мен; прегърнах я още по-здраво през кръста.
— Всичко е наред — казах аз. — Почини си.
Роси обаче беше решен да довърши.
— Не е наред — задави се той, още със затворени очи. — Той ти даде книгата. Тогава разбрах, че ще дойде за мен, и така и стана. Борих се, но той почти ме превърна… в себеподобен…
Роси явно беше неспособен да вдигне другата си ръка, затова тромаво обърна врата и главата си, така че изведнъж съгледахме дълбокото ухапване отстрани на гърлото му. Раната беше още отворена и когато той се размърда, тя зейна и закапа. Под втренчените ни погледи той сякаш отново обезумя и ме погледна умолително.
— Пол, навън смрачава ли се?
През тялото ми премина вълна на ужас и отчаяние.
— Усещаш ли го, Рос?
— Да, знам, че мракът идва, а аз… огладнявам. Моля ви. Той скоро ще ви чуе. Побързайте… махайте се.
— Кажи ни къде да го намерим — отчаяно казах аз. — Ще го убием.
— Да, убийте го, стига да не рискувате собствения си живот. Убийте го заради мен — прошепна той и за пръв път усетих, че още можеше да изпитва ярост. — Слушай, Пол. Там има една книга. Житие на свети Георги — дишането му пак се затрудни. — Много стара, с византийски обков — никой не е виждал подобна книга. Той има много великолепни книги, но тази е… — за миг той сякаш щеше да припадне и Хелън притисна ръката му между своите длани и против волята си заплака. Когато се посъвзе, той прошепна: — Скрих я зад първия шкаф вляво. Ако можете, вземете я. Написал съм нещо… сложих нещо вътре. Побързай, Пол. Той се събужда. Аз също се събуждам.
— О, Господи! — огледах се наоколо за помощ — каква, и аз не знаех. — Рос, моля те, не мога да те оставя в ръцете му. Ще го убием и ще се оправиш. Къде е той?
Хелън обаче се беше успокоила, взе камата и му я показа.
Той бавно изпусна дъх, но успя и да се усмихне. Сега забелязах, че зъбите му са се удължили като на куче, а ъгълчето на устните му беше нахапано до кръв. От очите му потекоха сълзи и се затъркаляха по издраните му бузи.
— Пол, приятелю…
— Къде е той? Къде е библиотеката? — зададох въпроса си още по-припряно, но Роси повече не можеше да ми отвърне.
Хелън бързо махна, аз веднага я разбрах и бързо изрових един камък от пода. Мигът, в който се борих да го разхлабя, ми се стори цяла вечност и през цялото това време се страхувах, че чувам някакво движение в църквата над нас. Хелън разкопча ризата му, внимателно я разтвори и нагласи ножа на Тургут над сърцето му.
Очите му за малко се спряха върху нас, изпълнени с доверие и сини като на малко дете, а после се затвориха. Щом спусна клепачи, аз събрах цялата си сила и ударих дръжката на камата с древния камък, камък, поставен на мястото си от ръцете на незнаен монах или нает селянин, някой забравен обитател на дванайсети или тринайсети век. Вероятно този камък кротко е лежал тук, докато столетия наред монасите тъпкали отгоре му, носели мощи в костницата или вино в избата. Камъкът не мръднал и когато тялото на чуждоземния туркоубиец тайно било пренесено над него и скрито в пресния гроб наблизо в пода, нито когато влашките монаси отслужили над него еретичната си литургия, нито когато османските заптиета напразно претърсвали за трупа, нито когато османската конница нахлула в църквата с факлите си, нито когато новата църква се издигнала на същото място, нито когато костите на Свети Петко били донесени в мощехранителницата си и положени до същия този камък, нито когато поклонниците коленичели пред мощите да получат благословията на новомъченика. Лежал е тук през всички тези столетия, докато аз грубо не го изрових от мястото му и не му намерих ново предназначение, и това е всичко, което мога да напиша.“