Глава 73
Нямам на кого да напиша това писмо, нямам и надежда, че някой някога ще го намери, но ми се струва престъпно да не се опитам да запиша наученото, докато все още съм в състояние, а един Господ знае колко ще продължи това.
Преди няколко дни бях отвлечен от кабинета си в университета — не съм сигурен точно кога, но допускам, че все още е месец май. Онази вечер казах довиждане на любимия си студент и приятел, който ми показа своя екземпляр от дяволската книга, която от години се опитвам да забравя. Изпратих го с цялата помощ, която можех да му предоставя. После затворих вратата на кабинета си и поседях няколко минути, изпълнен с огромно съжаление и страх. Знаех, че съм виновен. Тайно бях подновил изследването си върху историята на вампирите и категорично бях решил да се заема с още по-подробно проучване на легендата за Дракула и може би даже най-накрая да реша загадката за местонахождението на гроба му. Бях оставил времето, разума и гордостта да приспят бдителността ми и повярвах, че подновяването на работата ми няма да има никакви последици. Признавах вината пред себе си дори и в онзи пръв момент на усамотение.
С неописуеми угризения предадох на Пол работните си бележки и писмата, които писах за преживяното, но не защото исках да ги запазя за себе си — всяко желание да продължа изследването изчезна в секундата, когато той ми показа своята книга. Просто дълбоко съжалявах, че връчвам това зловещо познание в ръцете му, макар да бях убеден, че колкото по-добре разбере случващото се, толкова по-успешно ще се защити. Остана ми само да се надявам, че ако последва наказание, ще страдам аз, а не Пол с младежкия си оптимизъм, с леката стъпка и с неопитния си, но блестящ ум. Пол едва ли е на повече от двайсет и седем; а аз имам зад гърба си десетилетия живот и незаслужено щастие. Това беше първата ми мисъл. Следващата беше по-практична. Дори и ако исках да се защитя, нямаше как да го направя веднага, освен като заложа на собствената си вяра в рационалното. Бях запазил записките си, но не и обичайните средства за отблъскване на злото — никакви разпятия и сребърни куршуми, никакви плитки чесън. И преди не бях прибягвал до тези средства, дори и в разгара на проучването си, но сега съжалявах, че бях посъветвал Пол да използва само ума си.
Тези мисли изискваха минута или две и, както се оказа, точно толкова имах на разположение. После, с внезапен порив на зловонен, студен въздух, над мен се спусна огромна сянка, така че почти нищо не виждах, сякаш самият страх издигна цялото ми тяло над стола. Бях обграден и ослепен само за миг и реших, че умирам, но от какво — не разбирах. По време на всичко това получих неочаквано видение, по-скоро усещане за младост и красота, почувствах се по-млад и преизпълнен с обич към нещо или някого. Може би така умира човек. Ако е така, надявам се, че когато часът ми удари — а това ще е скоро, в каквато и ужасна форма да настъпи, — онова видение отново ще е с мен в последния ми миг.
Повече не помня нищо и колко дълго продължи това нищо, не можах и все още не мога да преценя. Когато бавно дойдох на себе си, с удивление открих, че още съм жив. В първите секунди нищо не виждах и не чувах. Беше като събуждане от тежка операция — незабавно усетих болка и разбрах, че цялото ми тяло е ужасяващо слабо и всичко ме боли, че нещо изгаря десния крак, гърлото и главата ми. Въздухът беше студен и влажен, лежах върху нещо студено и целият се бях вкочанил. Това усещане беше последвано от светлина — слаба светлина, но достатъчна, за да се уверя, че не съм ослепял и че очите ми са отворени. Тази светлина и болката бяха най-важните неща, които ме убедиха, че съм жив. Започнах да си припомням събитията от онази вечер, която тогава си мислех, че е била от предишния ден — как Пол дойде в кабинета ми с поразителното си откритие. После сърцето ми изведнъж се сви, защото разбрах, че вероятно съм във владенията на злото; затова тялото ми страда и затова съм заобиколен дори и с мириса на злото.
Възможно най-предпазливо размърдах крайниците си и успях, въпреки огромната си слабост, да обърна глава, а после да я повдигна. Нищо не виждах заради някаква неясна стена на не повече от десет сантиметра пред очите ми, но слабата светлина, която виждах, идваше над нея. Въздъхнах и чух собствената си въздишка; това ме убеди, че още чувам и че просто пълната тишина на мястото, където бях попаднал, ми беше създала илюзия за глухота. Заслушах се съсредоточено и щом нищо не чух, внимателно се изправих до седнало положение. Това движение ми причини пронизваща болка и слабост във всичките ми крайници, а главата ми запулсира. Вече седнал, възвърнах осезанието си и открих, че лежа на камък, а ниските стени от двете ми страни са ми помогнали да се изправя. В главата ми се носеше ужасно бучене, което сякаш изпълваше цялото пространство наоколо. Мястото беше слабо осветено, както вече казах, тихо и мрачно по ъглите. Опипах с ръце какво има край мен. Седях в отворен саркофаг.