При това откритие ми призля, но в същия миг забелязах, че нося дрехите, с които бях облечен в кабинета си, само ризата и сакото ми бяха разкъсани по ръкава, а вратовръзката ми беше изчезнала. Видът на собствените ми дрехи ми вдъхна увереност; това не беше смъртта, не беше и лудост, не се бях събудил в друга епоха, освен ако не бях пренесъл със себе си и дрехите си. Попипах дрехите си и в предния джоб на панталоните намерих и портфейла си. Гледката на тази така позната вещ в ръцете ми беше голям шок. С жалост открих, че часовникът ми го няма на китката, а хубавата ми писалка е изпаднала от джоба на сакото.
После вдигнах ръка към гърлото и лицето си. Лицето ми изглеждаше непроменено, като изключим малката драскотина на челото, но в мускула на гърлото си открих ужасна рана, лепкава под пръстите ми. Когато протягах глава прекалено или преглъщах по-силно, раната издаваше свистящ звук, сякаш всмукваше въздух, което ме ужасяваше отвъд разума. Наоколо кожата се беше възпалила и болезнено пулсираше под дланта ми. Усетих, че съм на път отново да припадна от ужас и отчаяние, но после си спомних, че все пак съм достатъчно силен да седя прав. Може би не бях загубил чак толкова кръв, колкото се опасявах, и може би това означаваше, че съм ухапан само веднъж. Чувствах, че съм си аз, че не съм някакъв демон; не усещах жажда за кръв, нито злоба в сърцето. После обаче ме завладя дълбока скръб. Какво значение имаше, че още не усещах жаждата за кръв? Където и да се намирах, несъмнено беше само въпрос на време, преди изцяло да се заразя. Освен, разбира се, ако не успея да избягам.
Бавно помръднах главата си и се огледах, мъчейки се да проясня погледа си, и тогава успях да различа източника на светлината. Беше червеникаво сияние далеч в мрака — колко далеч не можех да преценя, — а между мен и него бяха надвиснали мрачни тежки сенки. Прокарах ръце отвън по каменния си дом. Саркофагът явно беше близо до земята или до каменния под и опипом установих, че мога да прескоча навън в мрака, без да падна кой знае колко отвисоко. Прекрачването навън ми костваше дълго усилие, а краката ми ужасно трепереха, така че щом се измъкнах от саркофага, веднага се строполих на колене. Вече виждах малко по-добре. Несигурно се отправих към източника на меката червеникава светлина, протегнал ръце напред, и по пътя се блъснах в нещо, което се оказа друг саркофаг, както видях — празен, и в някакви дървени мебели. Когато се блъснах в дървото, чух как нещо меко падна на пода, но не видях какво.
Придвижването пипнешком в сумрака беше ужасяващо и се боях, че всеки миг Нещото, което ме е довлякло тук, отново ще скочи върху мен. За пореден път се запитах дали всъщност не съм мъртъв — дали това не е някаква ужасна версия на смъртта, която за миг бях объркал с продължение на живота. Нищо обаче не се хвърли отгоре ми, а болката в краката ми беше достатъчно убедителна и аз все повече се приближавах до светлинката, която танцуваше и потрепваше в дъното на дългото помещение. Пред светлината, вече виждах, се издигаше огромна тъмна преграда. На няколко метра от нея забелязах пламък в огнище, който едва гореше и светеше в червено. Край него имаше сводесто каменно огнище, а мъждивата светлина се отразяваше в масивни старинни мебели — огромно бюро, покрито с книжа, резбована ракла, един или два високи ъгловати стола. В един от столовете, който беше обърнат с гръб към мен и с лице към огъня, някой седеше напълно неподвижен — виждах тъмната сянка над облегалката. Вече съжалявах, че бях поел в другата посока, далеч от светлината и към възможното спасение, но мрачната сянка в царствения си стол и меката червенина на огъня неумолимо ме привличаха. От една страна, с върховно усилие на волята си наложих да продължа натам, а от друга, нямаше да мога да се върна назад, дори и да бях опитал.
Наранените ми крака бавно ме отведоха пред камината и докато обикалях огромния стол, фигурата в него бавно се изправи и се обърна към мен. Тъй като сега беше с гръб към огъня, а и наоколо светлината беше съвсем слаба, не успях да видя лицето му, макар в първия миг да помислих, че зърнах мъртвешки бели бузи и горящи очи. Имаше дълга, къдрава, тъмна коса, която се спускаше по раменете му като малка мантия. Нещо в движенията му беше неописуемо различно от поведението на жив човек, но дали защото беше по-бърз или по-бавен, не бих могъл да кажа. Беше малко по-висок от мен, но изглеждаше едър и як, а широките му плещи се открояваха на светлината на огъня. После той се пресегна за нещо и се наведе към огъня. Почудих се дали ще ме убие и мълчаливо зачаках, като се надявах поне да умра с достойнство, независимо какво и как ще ме убие. Той обаче само поднесе една дълга свещ към огъня и когато тя пламна, той запали свещника до стола си и пак се обърна към мен.