Мина доста време, преди събеседникът ми да се обърне в стола си.
— Навечеря се — тихо каза той, — значи можем да си поприказваме малко и да ти разкажа защо те доведох тук.
Гласът му отново беше ясен и студен, но този път долових слабо стържене в гърдите му, сякаш механизмът, който го поддържаше, беше неизказано стар и износен. Той замислено ме наблюдаваше и аз усетих как се смалявам под погледа му.
— Имаш ли представа къде се намираш?
Надявах се да не ми се налага да говоря с него, но разбрах, че няма смисъл да мълча, с което можеше и да го ядосам, макар засега да изглеждаше доста спокоен. Освен това внезапно ми хрумна, че като му отговоря, като го увлека в разговор, мога да спечеля време да огледам скривалището ни и да потърся възможен изход или някакъв начин да го унищожа, ако ми стигнеше смелостта, или и двете. Сигурно беше нощ, иначе той нямаше да е буден, ако преданието беше вярно. Скоро щеше да дойде утрото и ако доживеех да го видя, той щеше да заспи, а аз — да остана буден.
— Имаш ли представа къде се намираш? — попита той, доста търпеливо.
— Да — казах аз. Не успях да се насиля да се обърна към него с някаква титла. — Поне така ми се струва. Това е гробницата ти.
— Една от тях — усмихна се той. — Но е любимата ми.
— Във Влахия ли сме? — не се сдържах да попитам.
Той поклати глава и светлината от огъня се раздвижи из тъмната му коса и над горящите му очи. В жеста му имаше нещо нечовешко, което преобърна стомаха ми. Той не мърдаше като жив човек и все пак — отново — не можех да преценя каква точно е разликата.
— Влахия стана много опасна. Трябваше там да намеря вечен покой, но нямаше как. Представяш ли си — след като толкова упорито се борих за трона си, за свободата ни, накрая дори костите си не можах да положа там.
— Къде сме тогава? — напразно се опитвах да се държа, сякаш това беше най-обикновен разговор. После осъзнах, че исках не само да прекарам нощта по-бързо или по-сигурно, ако изобщо имаше такава възможност. Исках и да науча нещо за Дракула. Каквото и да беше това създание, то беше преживяло петстотин години. Отговорите му, разбира се, щяха да умрат с мен, но това не възпря любопитството ми.
— Ех, къде сме — повтори Дракула. — Струва ми се, че няма значение. Не сме във Влахия, където пак управляват негодници.
Втренчих се в него.
— Ти… ти се интересуваш от съвременния свят?
Той ме изгледа изненадано и развеселено, а жестокото му лице се изкриви. За пръв път видях дългите зъби, загнилите венци, с които, щом се усмихнеше, заприличваше на старо куче. Видението изчезна веднага щом се появи — не, устата му беше нормална, като изключим малката струйка от моята кръв — или нечия чужда — под черния мустак.
— Да — отвърна той и за миг се побоях, че ще чуя смеха му. — Познавам днешния свят. Той е моята награда, любимото ми творение.
Стори ми се, че ако го нападнех открито, можеше и да спечеля, стига той да приеме спора.
— Тогава какво искаш от мен? За разлика от теб аз избягвам съвремието си и живея с миналото.
— Охо, миналото — той отново събра върховете на пръстите си пред камината. — Миналото е много полезно, но само заради уроците, които може да ни преподаде за настоящето. Настоящето е истинското богатство. Но аз също обичам миналото. Ела. Защо да не ти я покажа сега, след като се нахрани и отпочина?
Той се надигна, пак с онова движение, което сякаш се ръководеше от друга сила, а не от мускулите на тялото му, и аз бързо станах след него, уплашен да не би това да е някаква измама, да не би сега да скочи отгоре ми. Той обаче бавно се обърна, взе една свещ от стойката до стола си и високо я вдигна.
— Вземи и ти една свещ — каза той, отдалечи се от огнището и потъна в тъмнината на голямата стая.
Взех си свещ и го последвах, макар и на разстояние от странните му дрехи и скованите движения. Надявах се, че няма да ме отведе обратно в саркофага.
На мъждивата светлинка на свещите успях да видя някои неща, които дотогава не бях забелязал — дивни неща. Различавах дългите маси пред мен, маси със старинна солидна изработка. Върху тях лежаха купища и купища книги — оръфани томове с кожени подвързии и позлатени корици, които проблясваха на светлината на свещта. Имаше и други вещи — никога не бях виждал подобна мастилница, нито такива странни пера и писалки. Имаше купчина пергаменти, просветващи на пламъка на свещите, и стара пишеща машина, в която беше завита тънка хартия. Видях блясъка на скъпоценностите по обковите и кутиите, извивките на ръкописите върху бронзовите подноси. Имаше огромни фолианти и кварто ръкописи, подвързани с гладка кожа, дълги лавици с по-нови томове. Всъщност, книги ни обграждаха отвсякъде; всички стени бяха покрити с книги. Вдигнах свещта си и тук-там зърнах заглавия, ту изписани с изящните завъртулки на арабските букви в средата на червена кожена подвързия, ту на познат за мен западен език. Повечето от томовете обаче бяха твърде стари, за да имат заглавия. Беше несравнима библиотека и усетих как против волята ми ръцете ме засърбяха да отворя някои от тези книги, да докосна ръкописите в дървените им поставки.