В този стол постепенно се оставих да бъда погълната от ужасиите, които Стокър редуваше със задушевни викториански любовни истории. Не ми беше твърде ясно какво очаквах от тази книга; според баща ми професор Роси я е смятал за безполезна като извор на информация за истинския Дракула. Галантният, но отблъскващ граф Дракула от романа бе завладяващ герой, мислех си, дори и да няма нищо общо с Влад Цепеш. Роси обаче е бил убеден, че истинският, историческият Дракула не е умрял. Чудех се дали един роман има силата да вдъхва живот на невероятни неща. В края на краищата, Роси бе направил откритието си доста след публикуването на „Дракула“. От друга страна, Влад Дракула е бил ръководен от зли сили поне четиристотин години преди Стокър да се роди. Цялата работа бе доста объркана.
Нима професор Роси не бе казал също, че Стокър е използвал доста сериозна информация от вампирския фолклор? Никога не бях гледала филми за вампири — баща ми не обичаше ужасите, затова дори и популярните поверия, описани в книгата, за мен бяха непознати. Според Стокър вампирите нападат жертвите си само от залез до изгрев-слънце. Живеят вечно, като се хранят с кръвта на смъртните и по този начин ги превръщат в себеподобни. Могат да приемат различен вид — на прилеп, вълк или мъгла; бягат от чесън и кръст; могат да бъдат унищожени, ако се забие кол в сърцето им и се натъпче устата им с чесън, докато спят в ковчега си посред бял ден. Сребърен куршум в сърцето също е смъртоносен.
Нищо от това само по себе си не би могло да ме уплаши — беше твърде непонятно, суеверно, старомодно. Само един аспект от историята ме преследваше след всяко четене, дори и след като оставех книгата на рафта, грижливо отбелязвайки докъде съм стигнала. Тази мисъл ме следваше надолу по стълбите на библиотеката и отвъд моста на канала, чак до нашата врата. Във въображението на Стокър Дракула си имаше любим тип жертви: девойки.
Баща ми се бе затъжил, както сам каза, за пролетния юг и искаше и аз да видя тази прелест. Наближаваше ваканцията, а срещите му в Париж щяха да отнемат само няколко дни. Вече бях свикнала да не го притискам нито за пътуванията ни, нито за разказите му; когато бе готов, щеше да продължи историята, макар че никога, ама никога не проговори за това вкъщи. Смятам, че не е искал да доведе онова мрачно присъствие в дома ни.
Взехме влака за Париж, после с наета кола потеглихме на юг към Севените. Сутрин пишех по две-три есета на все по-гладък френски и ги изпращах в училище. Още пазя едно от тях; дори и днес, десетки години по-късно, щом го отворя, се изпълвам с неописуемата атмосфера на майска Франция и аромата й на трева, или както казват французите l’herbe, свежа, чак вкусна, като че ли всички френски зеленѝи всъщност са деликатеси, предназначени за салата или подправяне на сирене.
Спирахме по крайпътните ферми да си купим продукти за пикник и вземахме неща, които не би ни поднесъл и най-добрият ресторант — кутии с пресни ягоди, искрящи на слънцето и сякаш току-що измити; тенекии козе сирене, тежки като щанги и покрити с коричка от сивкава плесен, като че ли са се търкаляли по пода на килера. Баща ми пиеше тъмно червено вино без етикет, което струваше стотинки. След всяко ядене той внимателно затваряше бутилката с тапата и я прибираше заедно с малката чашка, която си носеше грижливо увита в кърпа. За десерт поглъщахме големи комати от купения в съседния град прясно изпечен хляб, който тъпчехме с щедри парчета натурален шоколад. Стомахът ми виеше от удоволствие, а баща ми жално се оплакваше, че като се върнем, ще трябва да пази диета.
Пътят ни изведе в Югоизточна Франция, а после, след няколко размити в паметта ми дни се изкачихме нагоре в хладните планини.
— Les Pyrénées-Orientales — обясни баща ми на един от пикниците ни, разгънал пътната карта. — От години ми се искаше да се върна по тези места.
Проследих маршрута ни по картата и открих, че сме удивително близо до Испания. Тази мисъл — и звучната дума „ориенталски“ — ме разтърсиха. Приближавахме самия край на познатия ми свят и за пръв път осъзнах, че един ден ще пътувам далеч и все по-далеч от него. Баща ми обясни, че иска да ми покаже един манастир.
— Мисля, че довечера ще стигнем до градчето под манастира, а утре ще се изкачим да го видим.
— Високо ли е? — попитах аз.
— На половината път до билото — планината го е защитавала от нашественици. Построен е през 1000 г. Невероятно място е — издълбано в скалите, недостижимо дори и за най-ревностните поклонници. Градчето долу също много ще ти хареса. Стар курортен град с минерални бани. Очарователен е.