Баща ми се усмихваше, но беше неспокоен и някак припряно сгъна картата. Усетих, че скоро ще ми разкаже нова история; може би този път нямаше да се наложи да го питам.
Когато следобед влязохме в Ле Бен, наистина много ми хареса. Представляваше голямо село с каменни къщи в пясъчен цвят, пръснати из малко възвишение. Над него се извисяваха внушителните Пиренеи, от чиято сянка се измъкваха само най-широките улици, виещи се надолу към речната долина и фермите из равните, сухи лъки. Прашни чинари, подстригани на четириъгълници, обграждаха поредица от прашни площадчета, без изобщо да засенчват алеята за разходки на местните жители, нито масичките, на които бабите продаваха плетени покривки и шишенца с лавандулов екстракт. Нагоре към най-високото място на градчето се виждаше задължителната каменна църква с пърхащи наоколо лястовички, а камбанарията й хвърляше огромна сянка като гигантски мрачен връх, бродещ от улица на улица, докато слънцето бавно потъваше зад планините.
Охотно вечеряхме с някаква подобна на гаспачо супа и телешки котлети в приземния ресторант на едно от строените през XIX в. градски хотелчета. Управителят на ресторанта сложи крак на месинговата релса на бара край нашата маса и разсеяно, но любезно ни разпита за пътуването ни. Беше неугледен човечец, целият облечен в черно, с тясно лице и мургав тен. Говореше френски насечено, с особено пикантно произношение, каквото още не бях чувала и не го разбирах много добре, затова баща ми превеждаше.
— Да, разбира се, нашият манастир — започна управителят, когато баща ми го попита нещо. — Сигурно знаете, че „Сен Матийо“ привлича осем хиляди туристи всяко лято? Наистина. Всички са толкова симпатични, кротки, все християни чужденци, които се изкачват догоре пеша като на истинско поклонение. Сутрин си оправят леглата и почти не разбираме кога идват, кога си отиват. Е, и други туристи идват заради les bains. Ще пробвате водата, нали?
Баща ми отвърна, че след два дни трябва да тръгваме пак на север и че смятаме да прекараме целия ден утре в манастира.
— Нали знаете колко предания се носят за това място, забележителни разкази и все верни — каза управителят с усмивка, която изведнъж разкраси ъгловатото му лице. — Младата мис разбира ли? Сигурно ще й е интересно да ги чуе.
— Je comprends, merci — отвърнах вежливо.
— Bon. Сега ще ви разкажа една история. Нали нямате нищо против? Моля, хапвайте от котлетите — те са вкусни, докато са топли. — В този миг вратата на ресторанта се отвори и двойка усмихнати възрастни хора, очевидно местни, влязоха и си избраха маса.
— Bon soir, buenas tardes — поздрави нашият управител и също се засмя. — Тук сме la salade, миш-маш от разни култури. Дядо ми говореше добър испански — перфектен испански, и се би в тяхната Гражданска война, макар че вече беше на възраст. Тук обичаме всичките си езици. Няма бомби и терористи като при баските. Ние не сме престъпници — той възмутено се огледа наоколо, като че ли някой се канеше да му противоречи.
— После ще ти обясня — прошепна баща ми с половин уста.
— Така, ето и нашата история. С гордост трябва да отбележа, че ме наричат историк на града. Яжте. Нашият манастир е основан през 1000 година, както вече знаете. Всъщност било през 999 година, защото монасите, които си харесали това място, се готвели за Апокалипсиса, нали се сещате, в края на хилядолетието. Изкачили се високо в планината в търсене на подходящо място за църква. Един от тях получил съновидение — Сен Матийо слязъл от рая и оставил бяла роза на върха над тях. На следващия ден те се качили на върха и осветили планината със своите молитви. Много е красиво — ще ви хареса. Но не това е прочутата легенда. Това е само разказът за основаването на абатската църква.
И така, когато манастирът и църквицата му били само на сто години, един от най-набожните монаси, учителят на по-младите, загадъчно умрял на средна възраст. Казвал се Мигел де Куша. Горко го оплаквали и го погребали в криптата. Нали знаете, че тъкмо криптата ни е особено известна, защото е най-ранният образец на романска архитектура в Европа. Да! — той чукна по масата с дългите си четвъртити пръсти. — Да! Някои твърдят, че тази чест се пада на Сен Пиер край Перпинян, но всъщност лъжат, за да примамят туристите.
Така или иначе, този велик учен бил погребан в криптата, но скоро след това проклятие застигнало манастира. Няколко монаси умрели от странна чума. Един по един ги намерили мъртви в коридорите под чардаците на манастира — чардаците са прекрасни, много ще ви харесат. Най-красивите в Европа. И така, умрелите монаси били бледи като призраци, като че ли кръвта им била източена. Всички подозирали, че са отровени.