Накрая един млад монах — любимият ученик на починалия отец — слязъл в криптата и изровил учителя си въпреки протестите на абата, който ужасно се изплашил. Открили учителя жив, но не точно жив, ако разбирате какво имам предвид. Жива смърт. Нощем ставал да взема живота на останалите монаси. За да спасят душата на горкия човечец, те донесли светена вода от един свят извор в планината и взели много остър кол… — управителят драматично замахна във въздуха, за да схвана колко остър е бил колът. Приковала поглед в него и наострила уши, за да разбирам странния му френски, аз се бях напрегнала докрай, за да не изпусна смисъла на разказа. Баща ми бе спрял да превежда и вилицата му подрънкваше о чинията. Когато вдигнах глава, с изненада установих, че е пребледнял като платно и също гледа втренчено новия ни приятел.
— Може ли… — баща ми се прокашля и избърса уста със салфетката. — Може ли по едно кафе?
— Но вие не сте яли salade — домакинът ни изглеждаше потресен. — Тя е уникална. Освен това тази вечер имаме poires belles-Hélène, както и чудесно сирене, а и gâteau за младата мис.
— Разбира се, разбира се — припряно каза баща ми. — Ще хапнем и от тях, разбира се.
Когато излязохме на най-ниското от прашните площадчета, там гърмеше музика; някакво местно празненство беше в разгара си и десетина деца танцуваха в костюми, които ми напомняха Кармен. Момиченцата се подрусваха на място, като шумоляха с жълтите си тафтени волани от бедрата до глезените и грациозно поклащаха глави под дантелените шалове. Момченцата удряха крак и приклякаха или пък презрително заобикаляха момичетата. Всяко беше облечено в късо черно жакетче и прилепнали панталонки и носеше кадифена шапка. Музиката от време на време изригваше сред акомпанимента на странен звук, наподобяващ плющене на камшик, който с приближаването ни се усили. Неколцина туристи наблюдаваха танцьорите, а редица родители, баби и дядовци седяха на сгъваеми столчета край празния фонтан и ръкопляскаха, щом тропотът от краката на момчетата се извисеше в кресчендо.
Постояхме няколко минути и свихме нагоре по улицата, която водеше от площада към църквата на върха. Баща ми мълчеше под бързо залязващото слънце, но аз чувствах, че темпото ни се определя от ненадейната смърт на деня, затова изобщо не се изненадах, когато светлината внезапно и изцяло напусна този див пейзаж. Докато се изкачвахме, ръбът на синьо-черните Пиренеи ни препречваше хоризонта. После се стопи в синьо-черното небе. Гледката от площадката пред църквата беше величествена — не зашеметяваща като изгледите от онези италиански градчета, за които още мечтаех, а необятна: склонове, които срещат в подножията си долините, а нагоре се извисяват в тъмни върхове, преграждащи пътя на погледа към далечния свят. Точно под нас прозорците на градчето светваха един след друг, хората крачеха по улиците и алеите, говореха и се смееха, а от тесните оградени градини се носеше аромат на карамфили. Лястовичките се стрелкаха напред-назад край камбанарията и кръжаха наоколо, сякаш чертаеха невидими рисунки от въздушни нишки. Видях сред тях и една по-тромава, която се носеше като пияна — лека, но не и бърза, а по-скоро несръчна. После разбрах, че всъщност това е прилеп, едва различим на слабата светлина.
Баща ми въздъхна, опря се на стената и качи крака си на един камък, който може би е служил за връзване на животни или като стъпало за качване на магаре? Той размишляваше на глас заради мен. За каквото и да е служел, този камък наблюдава пейзажа от векове, виждал е безчет подобни залези, преживял е сравнително скорошната смяна на пламъка на свещиците с електрическото осветление на кафенетата и улиците с високите зидове. Баща ми изглеждаше отново спокоен, отпуснат след чудесната вечеря и разходката на кристалночист въздух, но на мен ми се струваше, че спокойствието му е изкуствено. Не смеех да го попитам за странната му реакция на разказа на управителя на ресторанта, но бях останала с чувството, че за баща ми някои истории са по-страшни и от тази, която беше започнал да ми разказва. Този път не се наложи да го моля да продължи; като че засега той предпочиташе своя разказ пред нещо още по-ужасно.
Глава 8
13 декември 1930
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
Днес донякъде ме утешава фактът, че църквата е посветила този ден от календара на Лусия, светицата на светлината, светото присъствие, което викингските търговци отнесли от Южна Италия със своите каруци. Какво би могло да осигури по-добра защита от силите на мрака — вътрешни, външни, вечни — от светлината и топлината, при това в навечерието на най-краткия и мразовит ден от годината? Аз все още съм тук, след поредната безсънна нощ. Дали объркването ти ще се по-разсее, ако ти кажа, че вече се отпускам само с плитка чесън под възглавницата и че не свалям малкото златно кръстче от верижката на атеисткия си врат? Разбира се, че не е така, но ако искаш, можеш да си представяш тези способи на защита, а аз разполагам с техните интелектуални и психически еквиваленти. На тях поне разчитам и денем, и нощем.