Беше млада, но лицето й вече остаряваше — леко и красиво, с едва забележимите бръчици, които откривах всяка сутрин по собствената си физиономия в огледалото, и със зле прикритата умора, която издаваше у нея студент в последната година на следването си. Освен това лицето й бе изящно, ъгловато, напълно подходящ модел за средновековна икона със строгия поглед, смекчен от деликатната извивка на скулите. Беше бледа, но само след седмица на слънце щеше да получи маслинен загар. Свела ресници към книгата, тя бе стиснала устни и вдигнала вежди, погълната от четивото. Тъмната, почти катраненочерна коса стърчеше над челото й доста по-свободно, отколкото бе модерно в онези времена на лъскави занизани прически. Заглавието на книгата й, избрана сред милиардите възможности на това място — за всеки случай хвърлих още един изумен поглед — бе „Карпатите“. А под лакътя в тъмния пуловер лежеше „Дракула“ на Брам Стокър.
В същия миг момичето вдигна очи и погледите ни се срещнаха, а аз осъзнах, че съм я гледал втренчено и може би съм я оскърбил. Всъщност тъмният проницателен поглед, който тя ми хвърли — макар че в дълбочина очите й имаха и любопитен кехлибарен, почти меден оттенък — беше открито враждебен. Не бях от младежите, по които момичетата си падат; даже бях някак саможив. Все пак разбирах достатъчно, за да се засрамя и побързах да й обясня. По-късно осъзнах, че враждебността й беше защитно поведение на впечатляваща жена, по която мъжете непрекъснато се зазяпват.
— Извинете — побързах да измънкам, — случайно забелязах вашите книги, тоест книгите, които четете.
Тя удължи неудобството ми, като отново впи поглед в мен, повдигна извитите си тъмни вежди, но не затвори книгата си.
— Разбирате ли, аз изучавам същата тема — настоях аз. Веждите й се повдигнаха още малко, но аз посочих листовете пред себе си. — Наистина. Тъкмо четях за… — Погледнах документите на Роси и рязко спрях. Усетих как се изчервявам под презрително присвитите й очи.
— Дракула ли? — попита тя саркастично. — Май даже работите с първоизточници.
Имаше силен акцент, чийто произход не можах да определя, а гласът й беше тих, но само заради библиотеката, докато на свобода би могъл да разгърне истинската си сила.
Опитах да сменя тактиката.
— За удоволствие ли ги четете? Искам да кажа за развлечение? Или проучвате нещо?
— Удоволствие? — тя не затвори книгата, може би я държеше като щит пред себе си.
— Ами, темата е необичайна и щом сте си поръчала и книга за Карпатите, значи сте дълбоко потънали в тази тема. — Не бях говорил толкова бързо от устните изпити за магистърската ми степен. — Самият аз тъкмо се канех да си взема тази книга. Всъщност и двете.
— Нима? — каза тя. — И защо?
— Ами — рискувах аз, — тук имам едни писма от… от един любопитен исторически източник… и те споменават Дракула. Всъщност са за Дракула.
В очите й присветна слаб интерес, като че ли кехлибареният цвят взе надмощие и неохотно се обърна към мен. Тя леко се отпусна в стола си с някак мъжка лекота, без да сваля ръце от книгата си. Сигурен бях, че стотици пъти съм виждал този жест, предназначен да отпусне напрежението при впускане в размисъл или при преход към разговор. Откъде ми беше толкова познат?
— И чии по-точно са тези писма? — попита тя с тихия си чуждестранен глас.
Със съжаление си помислих, че трябваше да се представя, преди да започнем този разговор. По някаква причина чувствах, че на този етап не мога да го направя — нямаше как внезапно да протегна ръка, да разтърся нейната, да й кажа от кой факултет съм и прочие. Пък и се сетих, че никога не съм я виждал, така че със сигурност не е от Историческия, освен ако не е нова, прехвърлена от друг университет. Трябва ли да излъжа, за да защитя Роси? Напосоки реших, че няма нужда. Просто извадих името му от уравнението.
— Работя с един човек, който… има проблеми. Той написал тези писма преди двайсет години. Даде ми ги, защото си мислеше, че ще мога да му помогна да се измъкне от сегашното си… положение… което е свързано… в смисъл той се занимава… тоест се занимаваше…
— Ясно — каза тя с ледена вежливост. Изправи се и започна да събира книгите си, целенасочено и без излишна припряност. Сега тя събираше вещите си. Права беше точно толкова висока, колкото си я представях, леко набита и широкоплещеста.
— Защо изучавате Дракула? — попитах отчаяно.
— Честно казано, това не ви влиза в работата — лаконично отбеляза тя и се обърна, — но планирам и едно пътуване, макар че още не знам точно кога.
— До Карпатите? — изведнъж се почувствах измъчен от целия този разговор.
— Не — тя изстреля отговора си с отвращение. А после като че ли не успя да се сдържи и добави, но с такова презрение, че не посмях да я последвам: — До Истанбул.