— Не — тя изстреля отговора си с отвращение. А после като че ли не успя да се сдържи и добави, но с такова презрение, че не посмях да я последвам: — До Истанбул.
— Мили Боже — баща ми ненадейно вдигна очи към ехтящото от птичи гласове небе. Последните лястовички пърхаха над главите ни, а градът постепенно угасваше и потъваше в долината. — Бива ли да седим тук до късно, като знаем какъв път ни чака утре? Поклонниците трябва да си лягат навреме, сигурен съм. С настъпването на нощта или нещо такова.
Помръднах краката си, единият бе изтръпнал под мен и каменната пейка пред църквата изведнъж ми се стори твърде ръбата, ужасно неудобна, особено в сравнение с очакващото ме легло. Усещах иглички в крака си, докато слизахме надолу към хотела. Бях и доста раздразнена, но не заради изтръпналия крак. Баща ми отново бе прекъснал разказа си прекалено бързо.
— Виж — каза той и посочи точно срещу пейката ни, — мисля, че това трябва да е „Сен Матийо“.
Проследих жеста му към тъмните, надвиснали планини и видях някъде по средата под върха слаба, нетрепкаща светлина. Нищо друго не светеше наблизо, там като че ли не живееше никой друг. Изглеждаше като искрица върху топове черно платно, твърде високо, но все пак доста под най-високите върхове — висеше точно между градчето и нощното небе.
— Да, там трябва да е манастирът, струва ми се — повтори баща ми. — Утре ни чака голямо катерене, дори и да вървим по пътя.
Докато слизахме по безлунните улици, почувствах тъгата, която спохожда човек на слизане от някаква височина. Преди да свием зад ъгъла на старата камбанария, хвърлих последен поглед назад, за да запомня малката светла точица. Тя още бе там и блещукаше над една къща, обрасла с тъмни тропически храсти. За миг поспрях и внимателно я погледнах. И тогава, само веднъж, светлинката премигна.
Глава 9
14 декември 1930
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
Ще приключа разказа си колкото мога по-бързо, тъй като ти трябва да извлечеш от него жизненоважна информация, ако искаме и двамата — ех! — да оцелеем, при това да оцелеем, запазвайки добрината и благородството си. Защото има оцеляване и оцеляване, както гласи скръбният урок на историята. Най-низките страсти на човечеството могат да надживеят поколения, векове, дори хилядолетия. А най-възхитителните ни лични усилия понякога издържат само един живот и умират с нас.
Но да продължим: пътуването от Англия за Гърция бе едно от най-безметежните в живота ми. Директорът на музея в Крит ме посрещна на кея и ме покани да се върна на острова по-късно през лятото, за да участвам в отварянето на една минойска гробница. Освен това двама американски специалисти по класическа история, с които отдавна исках да се запозная, бяха отседнали в моя пансион. Те ме подтикнаха да се заинтересувам от току-що овакантения пост в техния университет, който бил идеален за човек с моята научна биография, и засипаха работата ми с похвали. Лесно получавах достъп до всяка сбирка, която ме интересуваше, включително до няколко частни колекции. В следобедите, когато музеите затваряха, а градът се отпускаше в своята сиеста, аз сядах под асмата на любимата ми тераса, прелиствах записките си и набелязвах идеи за нови трудове, с които по-късно да се захвана. Сред тази идилия смятах напълно да се откажа от онова, което тогава ми се струваше злокобна приумица — преследването на онази чудата дума Drakulya. Бях взел старинната книга със себе си, понеже не исках да се разделям с нея, но повече от седмица не я бях отварял. Общо взето се чувствах освободен от чародейството й. Ала нещо — стремежът на историка към изчерпателност или може би просто любовта към преследването — ме принуди да спазя плана си и да отида до Истанбул за няколко дни. Сега трябва да ти разкажа за неповторимото ми приключение в един тамошен архив. Това вероятно бе първото от няколко събития, които предстои да опиша и които ще разпалят недоверието ти. Само те моля, изчети всичко докрай.
Изпълних молбата му, продължи баща ми, и прочетох всяка дума. Писмото ми разказа за вледеняващото преживяване на Роси сред документите от сбирката на султан Мехмед II — намерената карта с означения на три езика, която вероятно сочи местоположението на гроба на Влад Набучвача, кражбата на картата от зловещия чиновник с двете подути ранички на врата.
Изложението на тези събития донякъде бе изгубило стегнатия и овладян стил на предишните две писма, текстът беше разводнен и измъчен, изобилстваше от дребни грешки, като че ли беше напечатан от крайно развълнуван човек. Въпреки собственото ми безпокойство (вече беше нощ, бях се върнал в апартамента си и четях сам на залостена врата и суеверно спуснати завеси) езикът на писмата ми направи впечатление, защото повтаряше почти дословно онова, което Роси ми беше казал само преди две вечери. Явно историята се бе запечатала така дълбоко в съзнанието му, макар и с четвъртвековна давност, че само трябваше да се намери нов слушател и тя послушно изплуваше.