Тук ще трябва да поспра, храбри читателю; засега нямам сили да продължа. Моля те, не се отказвай от четенето, продължи нататък, както самият аз ще се опитам да направя утре.
Глава 10
В зрелите си години често се сблъсквах с онзи необикновен завет, който времето оставя на пътешественика: копнежа да види дадено място отново, да открие нарочно нещата, които е срещнал предишния път, да си върне усещането за откритие. Понякога търсим отново дори и не кой знае колко забележителни места просто защото ги помним. Ако все пак ги намерим, всичко се оказва съвсем различно. Грубо издяланата врата стои на мястото си, но е някак по-малка; денят е облачен вместо ярък; не е есен, а пролет; сам си вместо с трима приятели. Или още по-лошо — този път си с трима приятели, вместо сам.
Най-младите пътешественици не познават това явление, но преди лично да го опозная, аз го видях у баща си в „Сен Матийо“, в Източните Пиренеи. По-скоро усетих, отколкото установих загадката на повторението, тъй като знаех, че е бил тук преди години. По някакъв странен начин това място го разсейваше като никое друго досега. Баща ми беше ходил в Емона един път преди общата ни екскурзия, няколко пъти е бил и в Рагуза. Неведнъж е вечерял щастливо в каменната вила на Масимо и Джулия. Но в „Сен Матийо“ усетих, че той истински е копнял за това място, че по необясними причини то неведнъж е терзало ума му, че го е преживявал отново и отново, без да каже никому. И тогава не ми каза, макар че на глас разпозна последния завой преди манастирските стени и по-късно отлично се ориентираше коя врата води към църквата, коя към монашеската обител и — накрая — към криптата. Способността му да помни подробности не беше новост за мен; и в други прочути църкви съм го виждала как протяга ръка към правилната врата, завива на точното място към старинната трапезария, спира да купи билети на правилното павилионче на правилната сенчеста чакълеста алея и дори си спомня къде точно е пил най-хубавото кафе.
Разликата в „Сен Матийо“ беше в особената му бдителност, в едва ли не напрегнатия поглед, с който разглеждаше стените и манастирските чердаци. Не изглеждаше като че ли си казва, „А, ето го онзи красив тимпан над вратата, мислех си, че е от другата страна“, а по-скоро сверяваше видяното със спомена си, макар че е можел да го опише и със затворени очи. Постепенно осъзнах, дори преди да изкачим стръмната, обградена с кипариси алея към главния вход, че той всъщност си спомняше не архитектурни особености, а минали събития.
Край дървените порти стоеше монах в дълго кафяво расо и мълчаливо раздаваше брошури на туристите.
— Както ти казах, манастирът е действащ — заяви баща ми с обичайния си глас. Беше сложил тъмни очила, макар че манастирските стени хвърляха върху ни дебела сянка. — Предпазват се от врявата на тълпите, като пускат посетителите само по няколко часа на ден.
Когато наближихме, той се усмихна на монаха и протегна ръка за брошурата:
— Merci beacoup, ще вземем само една — каза на елегантния си френски.
По това време с безпогрешната интуиция на децата за родителите им вече бях напълно сигурна, че баща ми не е бил тук просто като турист. Не само е „обходил“ една забележителност, макар че знаеше отлично всички подробности за историята и произведенията на изкуството, описани в пътеводителя. Убедена бях, че тук му се беше случило нещо.
Второто ми впечатление бе също тъй мимолетно, но още по-ярко: когато разгърна брошурата и прекрачи каменния праг, той твърде спокойно обърна глава към надписа на входа вместо към релефа със зверове над портата (който по принцип би привлякъл погледа му) и аз забелязах, че обителта, в която влизахме, съживяваше у него някакво старо чувство. Това чувство, осъзнах на един дъх, бе или скръб, или страх, или някакво ужасяващо съчетание от двете.
Източнопиренейският манастир „Сен Матийо“ е разположен на 1200 м надморска височина, а морето наистина не е толкова далече, колкото изглежда сред високите планински върхове и кръжащите в небето орли. С червения си покрив, кацнал на застрашително висока скала, манастирът като че ли направо е поникнал на върха на канарата, което в известен смисъл е точно така, понеже първата църквица била издълбана през 1000 г. в самата скала. Главният вход на абатството е по-късен представител на романския стил с доловимо влияние от исляма, който векове наред е воювал за този връх: заканителен каменен портал, увенчан с геометрични ислямски бордюри и с барелеф, изобразяващ две зинали, ръмжащи християнски чудовища, може би лъвове, мечки, прилепи или грифони — чудовищни твари с неустановим произход.