Вътре се намират скромната абатска църква на „Сен Матийо“ и прекрасните манастирски чердаци, обрасли в розови храсти въпреки внушителната височина и обградени с извити на спирала единични колони от червен мрамор — така крехки на вид, все едно са били огънати във формата си от дарен с талант на художник Самсон. Слънчевите лъчи се плискаха върху плочите на открития двор, а над него блестеше синият свод на небето.
Онова, което ми направи впечатление още навлизане обаче, беше звукът от течаща вода, неочакван и приятен на това високо сухо място, но и естествен като ромона на планински поток. Идваше от манастирския фонтан, около който монасите някога обикаляли в размисъл и молитви: шестоъгълен басейн от червен мрамор, чиито външни стени са украсени с релефи, изобразяващи миниатюрен манастир, реплика на истинския. Големият басейн на фонтана се крепеше на шест колони от червен мрамор (и, струва ми се, една централна колона, през която се изкачва водата). Около него шест клапи бълваха вода към долния басейн. Музиката на фонтана беше вълшебна.
Когато отидох до ръба на манастира и седнах върху ниската стена, пред мен се разкри бездна, дълбока хиляди метри, с тънки планински водопадчета, бели на фона на синята гора. Макар че самият манастир беше построен на връх, край нас бяха надвиснали неописуемо високите стени на Източните Пиренеи. От голямото разстояние изглеждаше, че водопадите се стичат безшумно или се стелят като мъглица, а малкият фонтан зад мен доловимо и непрестанно се плискаше и ромолеше.
— Манастирски живот — измърмори баща ми и седна на стената до мен. Лицето му бе странно и той сложи ръка на рамената ми, което дотогава рядко бе правил. — Изглежда спокоен, но всъщност е много тежък. А понякога и порочен.
Взирахме се отвъд пропастта, която беше толкова дълбока, че утринното слънце още не бе стигнало до мрачните й недра. Нещо висеше и проблясваше във въздуха под нас и още преди баща ми да го покаже, аз разбрах какво е — хищна птица, която бавно се рееше край отвесните склонове, безтегловна като понесена от вятъра медна люспица.
— Построен е над орловите гнезда — замислено каза баща ми. — Знаеш ли, че орелът е древен християнски символ, символът на свети Йоан. Матей, свети Матей е ангел, Лука е вол, свети Марко, разбира се, е крилат лъв. Навсякъде из Адриатика ще откриеш този лъв, тъй като свети Марко е светията закрилник на Венеция. В ноктите си държи книга — ако тя е отворена, значи статуята или релефът са били изваяни в мирни за Венеция времена. Ако книгата е затворена, значи Венеция е била във война. Видяхме го в Рагуза — помниш ли? — над една от портите, със затворена книга. Сега тук е орелът, който също пази това място. А то определено има нужда от пазител.
Баща ми се намръщи, стана и се обърна. Стори ми се, че съжалява, едва ли не до сълзи, задето дойдохме тук.
— Хайде да се поразходим.
Едва когато заслизахме по стълбите към криптата, отново видях онзи неописуем страх у баща ми. Бяхме обиколили внимателно всички чердаци, параклиси, главния кораб на църквата, дори брулените от вятъра помещения на манастирската магерница. Криптата бе последната забележителност от самостоятелната ни обиколка, десерт за болни мозъци, както понякога казваше баща ми в някои църкви. Насред зейналото стълбище той сякаш крачеше твърде целеустремено, като ме остави зад себе си дори без да вдигне ръка, докато двамата се спускахме в утробата на скалата. Сред пръстения мрак ни лъхна удивително студен въздух. Другите туристи бяха излезли, приключили с тази атракция и бяхме съвсем сами.
— Тук е бил нефът на първата църква — отново обясни баща ми, напълно излишно, с обичайния си плътен глас. — Когато абатството укрепва, започва ново строителство, просто излезли отгоре и построили новата църква върху старата.
Мракът се разсейваше от свещи, поставени на каменните свещници по тежките колони. На стената на апсидата бе издълбан кръст; той потрепваше като сянка над каменния олтар или — трудно беше да се каже къде — над саркофага, поставен в извивката на олтара. Край стените на криптата бяха положени още два-три саркофага, малки и примитивни, без надписи. Баща ми пое дълбоко дъх и се огледа из страхотната студена дупка в скалата.