— Тук почиват игуменът-основател на манастира и неколцина от приемниците му. Това е краят на обиколката ни. Добре, хайде да обядваме.
На излизане се спрях. Поривът да попитам баща ми какво знае за „Сен Матийо“, какво си спомня, ме завладя на талази и направо ме паникьоса. Широкият му гръб с черното ленено сако обаче ясно казваше: „Почакай, всичко с времето си.“ Бързо хвърлих последен поглед на саркофага в далечния край на старинната базилика. Беше грубо издялан, безизразен на нетрепващата светлина. Каквото и да криеше, беше минало и догадките нямаше да го извадят на бял свят.
Вече знаех и нещо друго, без да се чудя. Разказът, който щях да чуя, докато обядваме на манастирската тераса, тактично изнесена под монашеските килии, сигурно щеше да е за някое съвсем далечно място, но точно като идването ни тук щеше да ни приближи с още една крачка към страха, който пред очите ми завладяваше баща ми. Защо не искаше да ми каже за изчезването на Роси, докато Масимо не се изтърва? Защо се задави, пребледнял, когато управителят на ресторантчето ни разказа легендата за живите мъртви? Каквото и да преследваше спомените на баща ми, това място със сигурност усилваше терзанията му. Макар да се предполагаше, че манастирът е място свято, а не страшно, за него то беше толкова страшно, че чак сковаваше рамената му. Трябваше да се заема, както Роси, сама да събера улики. С напредването на разказа все повече поумнявах.
Глава 11
При следващото ми посещение в амстердамската библиотека се оказа, че докато ме е нямало, господин Бинертс се е поровил вместо мен и е открил някои неща. Веднага след училище отидох в читалнята още с чанта на гърба, а той ме посрещна с усмивка.
— Ето те — каза на приятния си английски. — Младата историчка. Имам нещо за теб, за твоя проект.
Последвах го до бюрото му, откъдето той извади една книга.
— Не е толкова стара — каза той, — но съдържа няколко наистина древни истории. Не са особено приятно четиво, миличка, но може би ще ти помогнат да напишеш съчинението си.
Господин Бинертс ме настани на една маса и аз с благодарност се загледах в отдалечаващия се пуловер. Бях трогната от доверието му въпреки нездравите ми интереси.
Книгата бе озаглавена „Приказки от Карпатите“ и представляваше мръсно томче от XIX в., издадено от частен английски колекционер на име Робърт Дигби. Уводът на Дигби описваше странстванията му сред дивите планини и още по-дивите езици, макар че част от работата му се крепеше на немски и руски извори. Приказките му също звучаха диво, прозата му бе доволно романтична, но когато ги проучих много по-късно, открих, че неговите версии се смятат за по-добри от тези на по-късни изследователи и преводачи. Имаше две приказки за княз Дракула и аз настървено ги прочетох. Първата разказваше как Дракула обичал да пирува сред набучените на кол трупове на своите поданици. Един ден, научих от разказа, някакъв слуга открито се оплакал пред Дракула от противната воня, след което князът наредил да набучат нещастника на кол над останалите, за да не дразни миризмата умиращия му нос. Дигби беше добавил и друг вариант, според който Дракула поискал за слугата три пъти по-дълъг кол от онези, на които били набучени останалите жертви.
Втората приказка бе също толкова зловеща. Тя описваше как султан Мехмед II веднъж изпратил двама посланици в двора на Дракула. Когато посланиците се явили пред него, не свалили тюрбаните си. Дракула ги попитал защо проявяват такова неуважение, а те отговорили, че просто такива са обичаите им. „Тогава мисля да заздравя традициите ви“, рекъл князът и наредил да заковат тюрбаните за главите им.
Преписах преразказите на Дигби в тетрадката си. Когато господин Бинертс се върна да види как върви работата ми, го помолих да ми потърси източници за Дракула от негови съвременници, ако има такива.
— Разбира се — каза той и кимна сериозно.
Вече си тръгвал, но щом имал възможност, щял да потърси нещо подходящо. Може би след това, поклати усмихнато глава, може би след това съм щяла да си избера някоя по-приятна тема, например средновековна архитектура. Също усмихната му обещах, че ще си помисля.
Няма по-пищно място на света от Венеция в горещ безоблачен ден с лек бриз. Лодките потракват и се поклащат в лагуната, като че ли и без екипаж са готови да се впуснат в приключения; украсените фасади ярко блестят на слънцето; водата като никога мирише свежо. Целият град се издува като платно, като незакотвен кораб, танцуващ по вълните, готов да отплава надалеч. Водата в края на Пиаца ди Сан Марко се разпенва под моторниците с весел, но груб звук като от чинели. В Амстердам — северната Венеция, такова празнично време би накарало града да заискри с още по-твърда решимост. Тук то само разкриваше дребните несъвършенства — пълният с тръстика фонтан на едно закътано площадче например, който трябваше да пръска с пълна сила, но всъщност едва капеше с ръждива водица. Скачащите коне на Сан Марко бяха доста очукани на ярката светлина. Колоните в двореца на дожите изглеждаха отблъскващо немити.