Имаше и друго нещо. Когато умът ми се поизясни, осъзнах, че ме преследва и споменът за момичето, което срещнах в библиотеката само преди няколко часа, макар че ми се струваха дни. Спомних си изумителната светлина в очите й, докато слушаше обясненията ми за писмата на Роси, мъжкия жест, с който събра вежди, за да се съсредоточи. Защо и тя четеше за Дракула, при това точно на моята маса, точно тази вечер, точно до лакътя ми? Защо бе споменала Истанбул? Бях достатъчно разтърсен от писмата на Роси, за да спра съвсем да се съмнявам и да отхвърля мисълта, че всичко е съвпадение. И защо не? Ако допуснех една свръхестествена случка, трябваше определено да допусна и други; това беше напълно логично.
Въздъхнах и взех последното писмо на Роси. След това трябваше само да прегледам останалите материали, скрити в безобидния плик, и оставах сам. Каквото и да означаваше появата на онова момиче — а то вероятно не означаваше нищо необикновено, нали? — нямах време да разбера коя е и защо споделяме еднакви окултни интереси. Беше ми странно да се възприема като човек с окултни интереси; всъщност изобщо не бях такъв, ако трябва да сме точни. Исках само да намеря Роси.
Последното писмо, за разлика от другите, бе написано на ръка — с тъмно мастило върху разчертани листове от тетрадка. Разгънах го.
19 август 1931
Кеймбридж, Масачузетс, САЩ
Драги мой, злощастни приемнико,
Е, не мога да се преструвам, че съм сигурен дали си още тук, дали изчакваш някъде, готов да ме спасиш, ако един ден животът ми пропадне. И тъй като разполагам с още малко информация, която мога да добавя към всичко (предполагам) вече научено, смятам, че трябва да напълня горчивата чаша догоре. „Малкото знание е опасно“, би изрецитирал моят приятел Хеджис. Него обаче го няма и несъмнено съм виновен аз, точно толкова виновен, все едно аз отворих вратата, нанесох удара и повиках помощ. Не че съм го направил. Ако си стигнал чак дотук, няма да се съмняваш в думите ми.
Аз обаче преди няколко месеца се усъмних в собствените си сили, а причините бяха свързани с ужасния и влудяващ край на Хеджис. Избягах от гроба му чак в Америка — почти буквално; назначението ми бе факт и аз вече събирах вещите си, когато реших да си взема един почивен ден и да отида в Дорсет да видя гроба му. Когато заминах за Америка, с което разочаровах неколцина в Оксфорд и за жалост дълбоко натъжих родителите си, се озовах в нов и по-ярък свят, където семестърът (бях назначен за три семестъра и смятах да се боря за още) започваше по-рано, а студентите гледаха на обучението си с непозната в Оксфорд неприкрита практичност. Дори и след всичко това аз не успях да си наложа напълно да изоставя заниманията си с неумрелите. Очевидно заради това той — То — не можеше да изостави заниманията си с мен.
Сигурно помниш, че в нощта, когато Хеджис бе нападнат, аз неочаквано бях открил значението на гравюрата в зловещата книга и се бях уверил, че Нечестивият гроб на картите, които намерих в Истанбул, трябва да е гробът на Влад Дракула. Бях изрекъл останалия без отговор въпрос на глас — къде тогава е гробът му? — точно както проговорих на глас в истанбулския архив, но втория път призовах ужасно създание, което изписа предупреждението си към мен с живота на горкия ми приятел. Може би само някакво ненормално его би се хвърлило срещу стихиите — в този случай свръхестествени, — но аз ти се кълна, че този вид наказание толкова ме ядоса, че забравих страха си и тогава си обещах да сглобя и последните улики и ако съхраня силата си, да преследвам преследвача си до бърлогата му. Тази странна мисъл за мен стана така обикновена, както желанието да публикувам следващата си статия или да спечеля постоянно назначение във веселия нов университет, който бе покорил измъченото ми сърце.
След като потънах в рутината на академичните си задължения и почнах да се готвя да се върна за кратко в Англия в края на семестъра, за да видя родителите си и да предам докторската си дисертация на онова любезно лондонско издателство, където бях все по-добре приет, пак се хвърлих още веднъж по дирята на Влад Дракула, историческа или свръхестествена, каквато и да се окажеше. Струваше ми се, че следващата ми задача е да науча повече за странната книжка — откъде се е взела, кой я е направил, на каква възраст е. Предадох я (да призная, доста неохотно) на лабораториите в Смитсъновия музей. Те поклатиха глави пред конкретните ми въпроси и намекнаха, че консултирането със средства, които не са им по силите, ще ми струва повече пари. Аз обаче бях упорит и не смятах да изхарча нито стотинка от дядовото си наследство или от мизерните си спестявания от Оксфорд за дрехи, храна или удоволствия, докато горкият Хеджис лежеше неотмъстен (но, слава Богу, в мир) в черковното гробище, което не би трябвало да приема ковчега му поне още петдесет години. Повече не се страхувах от последствията, тъй като най-страшното, което можех да си представя, вече ми се беше случило; поне в това силите на мрака бяха допуснали грешка.