Промених мнението си и схванах целия смисъл на страха, но не заради бруталната грубост на последвалата случка. А заради гениалната й находчивост.
В Смитсъновия музей дадоха книгата ми на един дребничък библиофил на име Хауард Мартин, мил, макар и резервиран човечец, който взе поръчката ми така присърце, все едно знаеше цялата ми история. (Всъщност не, като се замисля, ако знаеше цялата ми история, той сигурно щеше да ми покаже вратата още първия път.) Той обаче очевидно виждаше само страстта ми към историята, разбираше ме и даде най-доброто от себе си. Най-доброто в неговия случай беше отличен и изчерпателен анализ на данните, които лабораториите му изпращаха, извършен със старание, по-подходящо за Оксфорд, отколкото за тези прекомерно бюрократизирани музейни кабинети във Вашингтон. Неведнъж останах поразен от познанията му за европейското книгоиздаване във вековете малко преди и след Гутенберг.
Когато направи каквото можа за мен, той ми писа да дойда и да взема резултатите, както и да си прибера лично книгата, така както лично му я бях предал, освен ако не предпочитам да ми я прати на север по пощата. Разходих се с влак, на следващата сутрин поразгледах някои от местните забележителности, а после се появих в кабинета му десет минути преди уговорения час. Сърцето ми биеше учестено, устата ми беше пресъхнала; ръцете ме сърбяха да докосна отново моята книга и да разбера какво бе открил за нейния произход.
Мистър Мартин отвори вратата и ме въведе с тънка усмивка.
— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете — каза той с носовия американски изговор, който размазваше звуците, но за мен се бе превърнал в най-приветливата реч на света.
Когато седнахме в пълния му с ръкописи кабинет, се озовах лице в лице срещу него и останах удивен от променения му вид. Преди няколко месеца го бях видял за кратко и си спомнях лицето му, но нищо в прегледната ни професионална кореспонденция между двете ни срещи не ми бе подсказало, че е болен. Сега изглеждаше бледен и изпит, с хлътнали очи и сиво-жълта кожа, но неестествено яркочервени устни. Беше отслабнал доста и старомодният костюм висеше неугледно на раменете му. Седеше леко приведен напред, като че ли някаква болка или слабост му пречеше да изправи гръб. Изглеждаше сякаш жизнените му сокове бяха пресушени.
Взех да се убеждавам, че при предишното си посещение доста бързах, а запознанството ни чрез кореспонденция ме е направило по-наблюдателен или по-състрадателен в наблюденията ми, но не успях да се отърся от чувството, че в този кратък период човекът се е свършил. Мислех си, че може би страда от някоя лоша бързо развиваща се болест, някакъв скоротечен рак например. Разбира се, вежливостта не ми позволяваше да споменавам вида му.
— Така, д-р Роси — каза той с американския си акцент, — едва ли разбирате колко ценна е тази ваша малка книжка.
— Ценна? — той изобщо не би могъл да знае стойността й в моите очи, помислих си, дори и след всички химически анализи на света. Тази книга бе ключът към моето отмъщение.
— Да. Това е рядък печатен екземпляр от средновековна Централна Европа, изключително интересна и необичайна находка. Сега съм почти сигурен, че вероятно е напечатана около 1512 г., може би в Буда или във Влахия. Тази датировка определено я отнася към периода след „Евангелие на Свети Лука“ на Корвин, но преди унгарския Нов завет от 1520 г., който вероятно би повлиял една такава работа, ако бе съществувал по това време. — Той се размърда в скърцащия си стол. — Даже е възможно гравюрата във вашата книга да е повлияла Новия завет от 1520 г., който има подобна илюстрация, крилат дявол. Това обаче не може да се докаже. Но би било забавна връзка, не мислите ли? В смисъл, че част от Библията е била украсена с илюстрации като тази демонична гравюра.
— Демонична? — с удоволствие чух друг да изрича съдбовната дума.
— Разбира се. Вие ми разказахте легендата за Дракула, но мислите ли, че аз спрях дотам?
Тонът на мистър Мартин бе така плавен и ясен, толкова американски, че не успях веднага да реагирам. Никога не бях чувал толкова злокобни нотки в най-обикновен глас. Втренчих се в него, озадачен, но тонът бе изчезнал, а лицето му беше безизразно. Сега преглеждаше купчина документи, които бе измъкнал от една папка.