Глава 15
Когато прочетох и последното от писмата на Роси, каза баща ми, отново се почувствах самотен, все едно той бе изчезнал за втори път. Но пък вече бях убеден, че изчезването му нямаше нищо общо с автобусна екскурзия до Хартфорд или болен роднина във Флорида (или Лондон), както се опитваше да изкара полицията. Изхвърлих тези мисли от ума си и седнах да прегледам и останалите документи. Първо да се прочете и запомни всичко. После да се построи хронологията и да се започне — но бавно — да се извеждат заключенията. Чудех се дали когато ме е учил, Роси не е имал някакво предчувствие, че така осигурява собственото си оцеляване. Беше като жесток последен изпит — макар че аз горещо се надявах да не е последен за нито един от двама ни. Реших да не си правя планове, докато не изчета всичко. Така мислех, но всъщност вече имах някаква идея как трябва да постъпя. Отворих отново избелелия пакет.
Следващите три документа бяха карти, точно както бе обещал Роси. Всичките бяха нарисувани на ръка и не изглеждаха по-стари от писмата. Разбира се: това трябваше да са неговите копия на картите от истанбулския архив, възстановени по памет след тамошните му преживявания. На първата, която ми попадна, се виждаше обширна планинска местност, изобразена с малки триъгълни знаци. Те оформяха по страницата два дълги полумесеца в посока изток-запад и се сгъстяваха към западната страна. Широка река лъкатушеше по северния край на картата. Не се виждаха градове, макар че сред западните планини имаше три-четири малки знака X, които може би означаваха градове. Не се забелязваха географски названия, но Роси — може би заради почерка си в последното писмо — бе записал в полетата: „Онези, които са неверници и умрат като неверници, ще носят проклятието на Аллаха, на ангелите и на хората (Корана)“ и още няколко подобни пасажа. Почудих се дали реката, която се виждаше на картата, е онази, която според него изобразяваше и опашката на дракона от неговата книга. Но не, в този случай той е говорел за картата с най-голям мащаб, която трябва да намеря по-нататък. Проклех обстоятелствата — всички, — които ми попречиха да видя и да държа оригиналите; въпреки отличната памет на Роси и сигурната му ръка положително имаше пропуски и несъответствия между копията и оригиналите.
Следващата карта като че ли представяше по-отблизо западния планински район, показан на първата. Тук-там отново видях хиксове, поставени в същото съотношение като тези от предишната карта. Сред планините се виеше и друга, по-малка река. Пак никакви географски названия. Най-отгоре на тази карта Роси бе отбелязал: „(Повтарят се същите стихове от Корана)“. Е, очевидно и по онова време си е бил същият педантичен Роси, когото познавах. Дотук обаче картите бяха твърде опростени, с прекалено груби очертания, за да ми подскажат за конкретен район, който съм виждал или изучавал. Отчаянието ме обзе като треска и аз едва успях да го потисна и да се насиля да се съсредоточа.
Третата карта беше по-полезна като източник на информация, макар че на този етап не бях сигурен какво точно ми показва. Общите й контури наистина пасваха със зловещия силует, който познавах от моята и неговата драконови книжки, макар че ако Роси не ми беше казал за приликата, можеше и да не я забележа веднага. Тази карта изобразяваше същия вид триъгълни планини. Тук те вече бяха доста високи и оформяха плътни ридове, ориентирани от север на юг, а между тях се виеше река, която се вливаше в нещо като воден басейн. Защо това да не е Снаговското езеро в Румъния, както твърдяха легендите за погребението на Дракула? Както Роси бе посочил обаче в разширението на реката нямаше остров, а самото то изобщо не приличаше на езеро. Отбелязаните с „X“ места се появяваха отново, този път надписани на кирилица с дребен почерк. Досетих се, че това трябва да са селата, споменати от Роси.
Сред пръснатите селца открих едно квадратче, което Роси бе надписал: „(арабски) Нечестивият гроб на Туркоубиеца“. Над квадратчето имаше доста красиво нарисуван миниатюрен дракон, чиято глава беше увенчана с крепост вместо корона, а под него се виждаше гръцки надпис и английският превод на Роси: „Тук той намери убежище в злото. Читателю, със слово отвори му гроба.“ Редовете бяха необяснимо завладяващи, като заклинание, и тъкмо бях отворил уста да ги изрецитирам на глас, когато се усетих и здраво стиснах устни. Все пак в ума ми те оформиха нещо като строфи, които за секунда-две изтанцуваха адския си ритъм в главата ми.