Размишленията ми за далечния архив, който Роси бе проучвал толкова отдавна, не ми приличаха на краткия път към решаване на ребуса с изчезването му, затова с неприятно чувство захвърлих листчето и внезапно се почувствах уморен от черната работа в изследването. Жадувах за отговори. Като изключим съдържанието на въпросните свитъци със сметки и търговски ведомости и на старата библиография, Роси изчерпателно бе споделил с мен всичките си открития. Сбитостта беше напълно в неговия стил; а и той бе имал лукса, ако може да се каже така, да обясни всичко в дълги писма. Въпреки това не знаех почти нищо, освен може би какво ще предприема оттук нататък. Пликът вече бе напълно и отчайващо празен, а от последните документи в него не бях научил повече от това, което прочетох в писмата му. Осъзнах, че трябва да действам колкото се може по-бързо. И преди бях будувал по цели нощи, така че в следващия час може би щях да успея да обобщя за себе си онова, което Роси ми бе разказал за предишните покушения срещу живота му, поне в неговите очи.
Изправих се, всичките ми стави изпукаха и отидох в досадно тясната кухня да кипна малко бульон за супа. Докато се протягах за чиста тенджера, се сетих, че котаракът ми не бе дошъл за вечеря — а винаги поделях вечерята си с него. Той си беше улично коте и подозирах, че връзката ни не е напълно моногамна. За вечеря обаче обикновено се появяваше в кухнята, надничайки от аварийното стълбище, за да ме подсети, че си иска консервата с риба тон или ако решах да го поглезя, чинията със сардини. Обичах моментите, когато скачаше в безжизнения ми апартамент, протягаше се и измяукваше чрезмерната си привързаност. Често оставаше и след вечеря, спеше на крайчеца на дивана или наблюдаваше как гладя ризите си. От време на време ми се струваше, че долавям нежност в идеално кръглите му жълти очи, макар че може би беше съжаление. Беше як и жилав, с мека черно-бяла козина. Бях го кръстил Рембранд. Като се сетих за него, повдигнах края на щорите, вдигнах прозореца, повиках го и зачаках да чуя тупкането на котешки крачета по перваза. Чувах само далечния уличен шум от центъра на града. Наведох се през прозореца и се огледах.
Тялото му гротескно запълваше видимото пространство, като че ли играейки, се бе претърколил и бе окуцял. Прибрах го в кухнята с внимателни, разтреперени от страх ръце и моментално видях, че гръбнакът му е счупен, а главата му виси неестествено. Очите на Рембранд бяха още по-широко отворени, отколкото когато беше жив, зъбите му бяха оголени в ужасена гримаса, а предните му лапи бяха протегнати с извадени нокти. Веднага разбрах, че няма как да е паднал толкова точно върху тесния перваз. Каква дълга и здрава ръка се иска да хванеш такова създание — погалих меката му козина, а под уплахата ми се надигна гняв, — но пък убиецът със сигурност е бил жестоко издран и може би нахапан. Моят приятел бе необратимо мъртъв. Внимателно го положих на пода в кухнята, а дробовете ми издишваха омраза, когато осъзнах, че тялото му е още топло в ръцете ми.
Обърнах се рязко, затворих и заключих прозореца и трескаво се замислих какво още да предприема. Как да се защитя? Всички прозорци бяха заключени, а вратата бе с двойно резе. Но какво знаех аз за ужасите от миналото? Дали не се промъкваха в стаите като мъгла под вратата? Или разбиваха прозорците и направо нахлуваха вътре? Огледах се за оръжие. Нямах пистолет, но във филмите за вампири куршумите не причиняваха нищо на Бела Лугоши, освен ако не са от сребро. Какво ме бе посъветвал Роси? „Всеки случай не бих се разхождал с чесън в джоба.“ А и още нещо: „Сигурен съм, че носиш в себе си своята доброта, морално чувство, каквото искаш го наречи, а и мисля, че това се отнася за повечето от нас.“
Извадих чиста кърпа от едно от кухненските чекмеджета, грижливо увих в нея тялото на моя приятел и го положих в коридора. На другия ден трябваше да го погреба, ако изобщо имаше утрешен ден. Щях да го заровя в задния двор на къщата — надълбоко, за да не го стигнат кучетата. В този момент ми беше трудно да си помисля за ядене, но си приготвих чаша супа и отрязах филия хляб.
После пак седнах на бюрото си, разчистих документите на Роси и ги прибрах прилежно в плика им. Подредих отгоре загадъчната си драконова книга, като внимавах да не се отвори. Върху тях сложих моя екземпляр от класическия труд на Херман „Златният век на Амстердам“, който беше сред любимите ми книги. Отворих бележките за дисертацията си по средата на бюрото и изправих пред себе си един памфлет за търговските гилдии в Утрехт — бях го копирал в библиотеката и още не го бях разучил. Оставих и часовника си, като със суеверен трепет забелязах, че е дванайсет без четвърт. Утре, казах си, ще отида в библиотеката и ще прочета бързо всичко необходимо, за да знам как да се подготвя за следващите дни. Нищо нямаше да ми стане да науча нещо повече за сребърните колове, плитките чесън и разпятията, ако това бяха наистина методите, с които селяните от векове се пазят от живите мъртви. Поне така ще покажа вяра в традициите. Засега разполагах само със съвета на Роси, който никога не ме беше подвеждал, стига да можеше да помогне. Взех писалката си и се наведох над памфлета.