Никога не ми е било толкова трудно да се съсредоточа. Всяка фибра на тялото ми бе нащрек за създанието отвън, ако изобщо беше създание, понеже като че ли умът, а не ушите ми го чуваха да прелита край прозорците. С усилие се потопих изцяло в Амстердам през 1690 г. Написах едно изречение, после още едно. Четири минути до полунощ. „Потърси анекдоти за живота на холандските моряци“, записах в тетрадката си. Помислих си за търговците, съюзени във вече древните си гилдии, за да изсмучат най-доброто от живота и занятието си, работещи от ден на ден заради простото чувство за дълг, отделяйки част от печалбите си, за да строят болници за бедните. Две минути до полунощ. Записах си името на автора на памфлета, за да го проверя по-късно. „Да се анализира значението на търговците за развитието на печатните преси в града“, отбелязах.
Стрелката на минутите ненадейно подскочи, а с нея и аз. Беше почти полунощ. Печатарските преси може би са от изключителна важност, осъзнах аз, насилвайки се да не обърна глава назад, особено ако гилдиите са контролирали някои от тях. Дали са си плащали за този контрол, дали са купували пресите? Дали печатарите са имали собствена гилдия? Какво е отношението между идеите на холандските интелектуалци за свобода на печата и притежанието на пресите? За момент се заинтригувах истински, въпреки напрежението, което усещах, и се опитах да си спомня какво бях чел за ранното книгопечатане в Амстердам и Утрехт. Внезапно усетих безкрайна тишина и безжизненост във въздуха, а после напрежението рязко спадна. Погледнах часовника си. Три минути след полунощ. Дишах нормално и писалката ми свободно се движеше по редовете.
Онова, което ме дебнеше, не беше толкова умно, колкото се опасявах, помислих си тогава, но гледах да не спирам работа. Очевидно живите мъртъвци смятаха някои преструвки за истина и аз явно съм успял да създам впечатлението, че съм се вслушал в предупреждението с Рембранд и съм се върнал към обичайните си задачи. Няма да успея дълго да крия истинските си занимания, но тази нощ преструвката беше единствената ми защита. Преместих си лампата по-наблизо и се гмурнах за още един час в XVII век, за да заздравя впечатлението, че съм се върнал към моята работа. Докато се преструвах, че пиша, всъщност разсъждавах наум. Последната заплаха за Роси през 1931 г. беше изписването на собственото му име над гроба на Влад Набучвача. Роси не бе открит мъртъв на бюрото си преди два дена, както може би ще намерят мен, ако не внимавам. Не беше открит и ранен в коридора като Хеджис. Бил е отвлечен. Разбира се, може би лежеше мъртъв другаде, но докато не научех със сигурност, трябваше да се надявам, че е жив. От утре ще трябва да опитам сам да открия гроба.
Седнал в древната френска крепост, баща ми се взираше в морето точно както гледаше и отвъд планинската бездна в Сен Матийо, където орлите кръжаха и пикираха под нас.
— Да се връщаме в хотела — каза той накрая. — Денят взе да се скъсява, забеляза ли? Не искам залезът да ни хване още тук.
В нетърпението си се осмелих да задам директен въпрос:
— Да ни хване?
Той ме погледна сериозно, като че ли обмисляше рисковете от възможните си отговори.
— Пътеката е доста стръмна — отговори най-сетне. — Не ми се ще да се провираме обратно през гората в тъмното. А на теб?
И той можеше да бъде смел, разбрах аз.
Погледнах надолу към маслиновите горички, вече сиво-бели вместо оранжево-сребристи. Всяко дърво беше изкривено, сякаш се напъваше да стигне руините на крепостта, която някога го е пазела — него или предшествениците му — от сарацинските факли.
— Не — отговорих, — и аз не искам.
Глава 16
Беше в началото на декември и отново бяхме на път, а умората от летните екскурзии по Средиземноморието отдавна беше отминала. Силният вятър на Адриатика пак рошеше косите ми. Обичах допира на този вятър, непохватната му грубост; като че ли звяр с тежки нокти дереше всичко наред в пристанището, плющеше в знамената пред модерния ни хотел и извиваше най-горните клони на дърветата покрай алеята.
— Какво? — изкрещях аз.
Баща ми отново каза нещо неразбираемо и посочи най-горния етаж от императорския дворец. Двамата извихме вратове да погледнем.