Елегантният бастион на Диоклециан се извисяваше над нас под лъчите на сутрешното слънце толкова високо, че едва не паднах, докато се навеждах назад в опит да видя най-горния му ръб. Част от пространствата между прекрасните колони бе запълнена — в най-честия случай от хора, които навремето разделили сградата на апартаменти, беше обяснил баща ми по-рано, — така че каменните кръпки, най-често от издялан още от римляните мрамор, плячкосан от други антични паметници, блестяха по цялата чудновата фасада. Тук-там имаше дълбоки пукнатини от наводнения или земетресения. Малки издръжливи храсти, дори и няколко дървета се подаваха през дупките. По кея по двама или по трима крачеха моряци, вятърът пляскаше широките им яки, бронзовите им лица изпъкваха на белите униформи, а ниско подстриганите им тъмни коси лъщяха като телени четки. Последвах баща си по края на крепостта, прескачайки падналите черни кестени и пожълтелите листа на чинарите, до миришещия на урина площад с паметника. Точно пред нас се издигаше великолепна кула, отворена за ветровете и украсена като торта, тънка висока сватбена торта. Тук отзад бе по-тихо и можехме да спрем да викаме.
— Винаги съм искал да я видя — каза баща ми с обичайния си глас. — Искаш ли да се качим на върха?
Аз тръгнах първа, ентусиазирано подскачайки нагоре по железните стълби. На открития пазар до кея, който от време на време се мярваше през мраморните рамки, дърветата бяха златнокафяви и на техния фон кипарисите край водата изглеждаха по-скоро черни, отколкото зелени. Докато се изкачвахме, виждах и тъмносинята вода на пристанището, малките бели фигурки на моряците в отпуск, които обикаляха откритите кафенета. По-далеч, отвъд огромния ни хотел, земята се извиваше и сочеше като стрела към вътрешността на славяноговорешия свят, където баща ми скоро щеше да бъде въвлечен в потопа от помирителни споразумения между отделните народи.
Точно под върха на кулата поспряхме, за да си поемем дъх. Само една желязна платформа ни държеше на тази височина; а под нея виждахме цялото разстояние до земята през мрежата от оплетени железни стъпала, по които току-що се бяхме изкачили. Светът около нас се простираше отвъд обрамчените с камък отвори, всеки от тях достатъчно нисък, за да не попречи на по-невнимателния турист да падне от девет етажа височина върху павирания двор. Затова си избрахме пейка в центъра с гледка към морето и седнахме толкова тихо, че един бързолет влезе при нас с извити срещу силния вятър крила и изчезна някъде под стрехите. В човката си носеше нещо ярко, което проблесна на слънцето, когато птицата влетя откъм морето.
На сутринта, след като прочетох докрай документите на Роси, каза баща ми, се събудих рано. Никога не съм бил толкова щастлив да видя утринното слънце. Първата ми, изключително тъжна задача бе да погреба Рембранд. След това без проблеми стигнах до библиотеката точно когато отваряше врати. Исках да използвам целия ден, за да се подготвя за предстоящата нощ, за поредното нападение на мрака. Дълги години наред тъмата бе мой приятел, онази тиха какавида, в която четях и пишех. Сега я чувствах като заплаха, неизбежна опасност само на няколко часа разстояние. Освен това скоро можеше да ми се наложи да пътувам с всичките приготовления, което това изисква. Щеше да ми е малко по-лесно, помислих си със съжаление, ако поне знаех къде ще ходя.
Главната зала на библиотеката беше съвсем тиха, като изключим кънтящите стъпки на библиотекарите, обикалящи напред-назад по работа; малцина студенти идваха толкова рано и щях да поработя на спокойствие поне още половин час. Отидох сред шкафовете на каталога, отворих тетрадката си и взех да вадя необходимите чекмеджета. Карпатите се споменаваха в няколко категории, имаше една вложка и за трансилванския фолклор. Намерих и една книга за вампири — египетски легенди. Почудих се дали вампирите по света си приличат. Дали египетските вампири имаха нещо общо с източноевропейските? Изследването трябваше да се повери на археолог, не на мен, но за всеки случай си записах номера на египетските легенди.
После погледнах на Дракула. Теми и заглавия бяха омесени в каталога; между „Драб-Али Велики“ и „Драма“ трябваше да има поне едно картонче — за книгата на Брам Стокър „Дракула“, която предишния ден бях видял у тъмнокосото момиче. Библиотеката вероятно имаше и две копия от тази класическа творба. Трябваше ми веднага; Роси бе казал, че тя съдържа есенцията от проучванията на Стокър върху фолклора за вампири и сигурно щеше и на мен да ми подскаже идея за защита. Отново прерових чекмеджето в двете посоки. Нямаше нито едно картонче за „Дракула“ — нищо, съвсем нищо. Не бях очаквал легендата да се окаже такава популярна тема за изследвания, но със сигурност тази книга трябва да я има посочена някъде в каталога.