После видях онова, което беше останало между „Драб-Али“ и „Драма“. Малкото парченце скъсана хартия на дъното на чекмеджето ясно показваше, че поне едно картонче е било изтръгнато от мястото си. Побързах към чекмеджето „Ст“. И там нямаше картонче за Стокър — само нови признаци за припряна кражба. Тежко се отпуснах върху най-близкия дървен стол. Твърде странно. Защо някой ще къса точно тези картончета?
Тъмнокосото момиче последно беше взело книгата, това вече го знаех. Дали е искала да премахне уликите към книгата, която си е изписала? Но ако е искала да открадне или скрие този екземпляр, защо го четеше най-открито насред библиотеката? Явно друг е откъснал картончетата, може би някой — но защо? — който не иска други хора да намерят тази книга. Който и да е бил, трябва много да е бързал, за да пропусне да заличи следите от деянието си. Отново премислих цялата история. Тук каталогът беше светая светих; ужасно конско от служителите и библиотекарите очакваше всеки студент, хванат, че е забравил да върне чекмеджето си от масата обратно в каталога. Евентуалното посегателство срещу каталога може да се извърши само много бързо, това беше ясно, в редкия миг, когато наоколо няма никого и никой не гледа към теб. Ако онова момиче не беше извършителката на престъплението, може би не знаеше, че някакъв човек не иска тази книга да се чете. Тогава може би книгата още беше у нея. Затичах към регистратурата.
Библиотеката, построена в най-висшия от висшите неоготически стилове горе-долу по времето, когато Роси се е дипломирал в Оксфорд (заобиколен от оригиналните архитектурни шедьоври, разбира се), винаги ми е харесвала едновременно защото е красива и комична. За да стигна до регистратурата, трябваше да прекося дълъг катедрален кораб. Тя се намираше на мястото на олтара в истинските катедрали, под стенопис на Богородица — в случая очевидно трябваше да е Богородица на Знанието — в небесносиня рокля, понесла на ръце купища райски книги. Поръчването на книги там беше свещенодействие почти като причастието. В днешни дни това ми се виждаше доста цинична шега, затова не вдигнах поглед към безжизненото и неотзивчиво лице на Богородицата и се обърнах към библиотекарката, опитвайки се самият аз да не изглеждам твърде напрегнат.
— Търся една книга, която в момента не мога да намеря по рафтовете — започнах аз, — и се чудя дали в момента някой я е взел или вече е върната.
Библиотекарката, нисичка сериозна жена на около шейсет години, вдигна очи от книжата си.
— Заглавието, ако обичате — каза тя.
— „Дракула“ на Брам Стокър.
— Минутка, моля, ще погледна дали са я върнали.
Тя прерови листчетата в една малка кутийка с безизразно лице.
— Съжалявам, в момента е заета.
— О, какъв ужас — казах убедително. — Кога трябва да се върне?
— В триседмичен срок. Някой я е взел вчера.
— Опасявам се, че не мога да чакам толкова. Разбирате ли, водя един курс… — Това обикновено бяха магически думи.
— Заповядайте, запазете си ред за книгата — каза студено библиотекарката. Обърна фризираната си сива глава настрани, като че ли да ми покаже, че иска да се върне към работата си.
— Може би някой от студентите ми я е взел, за да чете за курса. Ако ми кажете името, ще успея да се свържа с него.
Тя ме погледна косо.
— Това обикновено не се прави — каза.
— Но положението е необикновено — отвърнах с доверителен тон. — Ще бъда откровен с вас. Трябва да използвам откъс от тази книга, за да подготвя изпита им, но бях заел моя екземпляр на един студент, а той сега не може да го намери. Грешката си е моя, но нали знаете как стоят нещата със студентите, трябваше тогава да мисля.
Лицето й омекна и почти изобрази съчувствие.
— Ужасно, нали? — кимна тя. — Всеки семестър губим купища книги, сигурна съм. Е, хайде да видим това име, но не разправяйте насам-натам, че аз към ви казала, става ли?
Обърна се да порови в чекмеджето зад нея, а аз размишлявах върху двойствеността, която току-що бях открил в собствената си природа. Кога се научих да лъжа тъй изкусно? Почувствах хем неудобство, хем удоволствие. Докато чаках пред бюрото, усетих, че един от библиотекарите зад големия олтар се бе приближил и ме наблюдаваше. Беше слаб мъж на средна възраст, когото често бях виждал там, не много по-висок от колежката си и неугледно облечен в сако от туид и лекьосана вратовръзка. Може би защото и преди го бях виждал, останах поразен колко променен изглеждаше. Лицето му бе хлътнало и изтощено — може би беше тежко болен.