— Мога ли да ви помогна? — каза той неочаквано, като че ли подозираше, че може да открадна нещо от бюрото, ако никой не ме наглежда.
— Не, благодаря — махнах към гърба на библиотекарката. — Вече ме обслужват.
— Ясно.
Той отстъпи настрани, когато тя се върна с едно листче и го постави пред мен. В този момент не знаех къде да гледам — хартията танцуваше пред очите ми. Когато се обърна, библиотекарят се наведе да провери някакви книги, явно току-що върнати на регистратурата за обработка. И докато навеждаше късогледите си очи към тях, вратът му за момент остана открит над изтърканата яка и там видях две ранички, мръсни на вид и покрити с коричка, както и грозна шарка от засъхнала кръв по кожата под тях. После той се изправи и отново се обърна с книгите в ръка.
— Това ли ви трябваше? — попита библиотекарката. Погледнах надолу към листчето, която тя показваше. — Ето това е картончето за „Дракула“ на Брам Стокър. Имаме само един екземпляр.
Нечистоплътният библиотекар внезапно изпусна книгите си на пода и звукът отекна мощно из високата зала. Той се изправи и ме погледна в очите. Никога не бях виждал — или поне дотогава не бях виждал — човешки поглед, пълен с толкова омраза и подозрение.
— Нали това ви трябваше? — настоя библиотекарката.
— О, не — казах аз, мислите ми препускаха в опит да възвърна равновесието си. — Сигурно е станало недоразумение. Търся „Залез и падение на Римската империя“ от Гибън. Казах ви, че водя курс върху тази книга и ми трябват допълнителни копия.
Тя се намръщи:
— Но на мен ми се стори…
Съжалявах дълбоко за наранените й чувства, дори и в този неприятен момент, след като бе започнала да се държи по-любезно с мен.
— Няма нищо — казах аз. — Може би не съм проверил внимателно. Ще отида пак да погледна каталога.
В момента, в който казах думата „каталог“ обаче, разбрах, че съм надценил новооткритите си способности. Очите на другия библиотекар се присвиха и той леко наклони глава като хищник, който дебне движенията на жертвата си.
— Много ви благодаря — измърморих учтиво и се отдалечих, но усещах пронизващия поглед с гърба си чак до другия край на залата.
Направих си труда да инсценирам нова проверка в каталога, после затворих куфарчето си и решително излязох през главния вход, където правоверните вече се стичаха навътре за сутрешното четене. Навън намерих възможно най-слънчевата пейка и облегнах гръб на неоготическата стена, за да мога безопасно да наблюдавам всички минаващи. Трябваха ми пет минутки да поседя и да помисля — разсъжденията, учеше ни Роси, трябва да са навременни, а не времепоглъщащи.
Станалото обаче беше твърде много, за да го смеля наведнъж. В този объркан миг бях успял не само да зърна наранения врат на библиотекаря, но и името на човека, който ме беше изпреварил с „Дракула“. Тя се казваше Хелън Роси.
Вятърът беше студен и все повече се засилваше. Баща ми спря и извади от чантата на фотоапарата си две непромокаеми якета. Беше ги навил така стегнато, че да се поберат сред фотографските му принадлежности, шапката и малката аптечка за първа помощ. Мълчаливо облякохме якетата върху пуловерите си и той продължи.
Както си седях под късното пролетно слънце и гледах как университетът се размърдва и събужда за обичайните си дела, внезапно завидях на всички тези нормални на вид студенти и преподаватели, всеки тръгнал в своята посока. Горчиво си помислих, че за тях утрешният изпит е тежка задача или пък политиката на факултета — страшна драма. Никой от тях не би разбрал в какво положение съм изпаднал, никой не би могъл да ми помогне. Почувствах се самотен, оставен вън от моята институция, от моята вселена, като изгонена от кошера пчела. И всичко това, установих с изненада, се бе случило само за четирийсет и осем часа.
Сега трябваше да мисля ясно и бързо. Първо, бях забелязал същото, за което говореше и Роси — някой извън кръга на представляващите непосредствена заплаха за Роси, — в случая немит ексцентричен на вид библиотекар беше ухапан по врата. Да предположим, казах си, почти през смях заради абсолютните нелепици, в които бях започнал да вярвам, да предположим, че нашият библиотекар е бил ухапан от вампир, и то съвсем неотдавна. Роси бе измъкнат от кабинета си — даже се бе проляла кръв, напомних си — само преди две нощи. Ако наистина е на свобода, Дракула очевидно изпитва предпочитания не само към цвета на академичния свят (тук си спомних за горкия Хеджис), но и към библиотекари, архивисти. Не — изправих се на пейката, внезапно схванал последователността на модела, — той предпочиташе онези, които са работили с архиви, свързани с неговата легенда. Първи беше чиновникът, който бе измъкнал картата на Роси в Истанбул. После ученият от Смитсъновия музей, помислих си, като си припомних последното писмо на Роси. И разбира се, самият Роси през цялото време е бил под заплаха, тъй като е притежавал екземпляр от „една от тези хубави книжки“ и е проучвал други може би свързани със случая източници. Ето сега и този библиотекар, макар че още нямах доказателства дали се е занимавал с документи за Дракула. И накрая — аз?