Взех куфарчето си и забързах към телефонните будки до студентския стол.
— Университетска информация, ако обичате.
Доколкото можех да видя, никой не ме беше проследил, но за всеки случай затворих вратата на кабината и внимателно заоглеждах минувачите през стъклото.
— Дали имате в списъците си мис Хелън Роси? Да, последна година — рискувах аз.
Телефонистката на университета не беше приказлива; чувах я как бавно прелиства някакви страници.
— Имаме X. Роси в женското общежитие за петокурсници — каза тя.
— Тя трябва да е, благодаря много. — Записах си номера и веднага го набрах. Вдигна домакинка с пронизителен и покровителствен глас:
— Мис Роси? Да? Кой я търси, моля?
О, Боже. Не бях се сетил за това.
— Брат й — избърборих, — тя каза, че ще е на този номер.
Чух стъпките й да се отдалечават от телефона, а после други, по-отчетливи стъпки се върнаха и слушалката изшумоля под ръката, която я вдигна. „Благодаря ви, мис Луис“, каза далечният глас, като че ли отпращаше прислужник. После тя заговори в слушалката и аз чух ниския, плътен тембър, който помнех от библиотеката.
— Нямам брат — каза тя. Звучеше като предупреждение, а не като просто твърдение. — Кой се обажда?
Баща ми потри ръце на мразовития вятър, при което ръкавите на якето му се намачкаха като амбалажна хартия. Хелън, помислих си аз, но не посмях да изрека името на глас. Винаги бях харесвала това име; за мен то излъчваше храброст и красота като прерафаелитската илюстрация на Троянската Елена на корицата на моята „Детска Илиада“, която имахме у дома в Съединените щати. Но преди всичко, това беше името на майка ми, а баща ми никога не обсъждаше тази тема.
Погледнах го изпитателно, но той отново бе заговорил.
— Горещ чай в някое от тези кафенета долу — каза той. — Ето от какво имам нужда. А ти?
За пръв път забелязах, че лицето му — красиво, деликатно лице на дипломат — бе помрачено от тежки сенки, които обрамчваха очите му и оставяха впечатлението, че носът му е твърде тънък и остър и че никога не си доспива. Той се изправи и се протегна, а после надникнахме за последно да видим зашеметяващата гледка от прозорците на кулата. Баща ми ме придържаше леко назад, като че ли се страхуваше да не падна.
Глава 17
Атина изнервяше и уморяваше баща ми — само един ден там ми бе достатъчен, за да го разбера. Мен обаче градът ме вдъхновяваше: харесвах съчетанието от старост и жизнерадост, задушливото, бълващо изгорели газове улично движение около кръговите площади, парковете и стърчащите тук-там антични паметници, Ботаническата градина с клетката на лъва в средата, гъмжащия Акропол с веселите тенти на ресторанта, пошляпващи в полите на хълма. Баща ми обеща, че ще се качим да видим гледката веднага щом има свободно време. Беше февруари 1974 г. и той не беше пътувал от три месеца. Тук ме доведе с неудоволствие, защото се дразнеше от военното присъствие по улиците. Смятах да извлека максимума от всеки миг.
Междувременно прилежно учех в хотелската си стая и хвърлях по едно око през единствения прозорец към увенчаните с храмове възвишения, като че ли след две хиляди и петстотин години престой можеше внезапно да им пораснат крила и да отлетят, преди да ги разгледам. Виждах улиците, пътечките, алеите, които се виеха нагоре към Партенона. Щеше да е дълго, бавно изкачване — отново бяхме в гореща страна, където лятото идваше рано — сред чисто белите къщи и украсените с гипсови отливки магазинчета за лимонада, по пътеката, която от време на време излизаше на антични пазарни площади и сред руините на древни храмове, а после отново се връщаше сред керемидените покриви на жилищните кварталчета. През мръсния прозорец можех да проследя част от този лабиринт. Щяхме да се изкачваме от една гледка към следващата, съзерцавайки онова, което жителите на квартала около Акропола виждаха всеки ден от входните си врати. Можех да си представя широката панорама с древните руини, заплашителните общински сгради, полутропическите градини, криволичещите улички, златните кубета или червените керемиди на църквите, които се открояваха на вечерния здрач като цветни камъчета, пръснати по сивия плаж.