Още по-нататък щяхме да видим далечните ръбове на жилищните блокове, по-новите хотели и ширналите се предградия, които бяхме прекосили с влака предишния ден. Не можех да се сетя какво щеше да има отвъд тях; беше твърде далечно, за да си го представя. Баща ми щеше да избърше лицето си с носна кърпичка. А аз щях да разбера, хвърляйки крадешком поглед, че когато стигнем върха, той ще ми покаже не само античните руини, но и ще открехне още една врата към собственото си минало.
Закусвалнята, която бях избрал, каза баща ми, беше достатъчно далеч от университетския комплекс, за да се чувствам на безопасно разстояние от зловещия библиотекар (който със сигурност трябваше да е на работа, но може би имаше обедна почивка и излизаше) и все пак достатъчно наблизо, за да е прилично място за среща, а не някакво усамотено кътче, където един маниакален убиец би могъл да заведе жената, с която току-що се е запознал. Не съм сигурен дали очаквах тя да закъснее от притеснение, че мотивите ми са съмнителни, но Хелън беше там преди мен и когато отворих вратата на закусвалнята, я видях в далечния ъгъл как отвързва синьото си копринено шалче и сваля белите си ръкавици — нали знаеш, това беше епохата на непрактичните чаровни аксесоари, задължителни и за най-изпечените университетски феминистки. Косата й беше гладко прибрана назад, а лицето й беше открито, така че когато се обърна и ме погледна, имах чувството, че ме фиксира с още по-остър поглед, отколкото в библиотеката предишния ден.
— Добро утро — каза тя студено. — Поръчах ти кафе, защото по телефона ми звучеше доста уморен.
Думите й ми се сториха твърде арогантни — как би могла да разпознае уморения от отпочиналия ми глас по телефона, а и откъде знае дали първото ми кафе отдавна не е изстинало? Този път обаче се представих по име и се ръкувах с нея в опит да скрия неудобството си. Исках начаса да я разпитам за фамилията й, но си помислих, че ще е по-добре да изчакам подходящ момент. Ръката й беше гладка и суха, по-студена от моята, като че ли още носеше ръкавици. Издърпах стола срещу нея и седнах, ядосвайки се наум защо не си сложих чиста риза, пък било и за този лов на вампири. Мъжката й бяла риза, строга под черния жакет, изглеждаше безупречно.
— Защо ли не се учудих, че пак ще те видя — гласът й звучеше почти обидно.
— Знам, че всичко това ти се вижда странно — изправих гръб и се постарах да я гледам в очите, чудейки се дали ще мога да й задам всички въпроси, които ми се иска, преди да стане и отново да си тръгне. — Съжалявам. Не е някакъв майтап и не се опитвам да те тормозя или да ти преча на работата.
Тя кимна иронично. Гледах лицето й и с изненада установих, че като цяло чертите й — и със сигурност гласът й — бяха грозновати, но изящни и това ме ободри, като че ли откритието ми й придаде по-човешки вид.
— Тази сутрин открих нещо странно — започнах аз с възстановено самочувствие. — Затова така неочаквано се обадих. У теб ли е още онзи библиотечен екземпляр на „Дракула“?
Тя беше бърза, но аз бях още по-бърз, защото очаквах да се стресне, бялото й лице да побледнее още повече.
— Да — отвърна тя предпазливо. — На кого му влиза в работата да следи другите хора какво вземат от библиотеката?
Пропуснах уловката.
— Ти ли откъсна картончетата на книгата от каталога?
Този път реакцията й беше искрена и неподправена.
— Какво?
— Тази сутрин отидох до каталога да потърся информация за… по темата, която очевидно интересува и двама ни. Открих, че всички картончета за Дракула и Стокър са изтръгнати от чекмеджетата.
Лицето й се изпъна и тя се втренчи в мен, грозноватото й изражение отново бе изплувало, а очите й прекалено силно блестяха. Но в този миг, за пръв път откакто Масимо ми каза, че Роси е изчезнал, аз почувствах неизмеримо облекчение, като че ли бях споделил с някого самотното си бреме. Тя не се беше присмяла на моята мелодрама, както би могла да я нарече, нито се беше намръщила или озадачила. Най-важното, изражението й бе напълно безхитростно и по нищо не личеше, че може би говорех с противник. Лицето й изразяваше само едно чувство, което не бе успяла да прикрие напълно — лек, треперлив страх.
— Вчера сутринта картончетата бяха там — изрече тя бавно, като че ли слагаше оръжие и се приготвяше за преговори. — Първо погледнах на „Дракула“ и намерих отпратката, само един екземпляр. После се почудих дали нямат други творби на Стокър и потърсих и на неговото име. Имаше няколко заглавия под името му, включително едно картонче за „Дракула“.