Безразличната сервитьорка в закусвалнята донесе на масата кафе и Хелън придърпа нейното, без да го погледне. Внезапно ужасно ми домъчня за Роси, като се сетих как наливаше на двама ни доста по-качественото си кафе и като си спомних изтънченото му гостоприемство. Ех, колко въпроси имах към това непознато момиче.
— Очевидно някой не иска ти или аз, или който и да е, да взема тази книга — отбелязах аз. Говорех тихо и я наблюдавах.
— Това е най-нелепото нещо, което съм чувала — каза тя рязко, като сипа захар в чашата си и разбърка кафето. Но думите й звучаха неубедително и за самата нея, затова продължих да настоявам.
— Книгата у теб ли е?
— Да — лъжицата й падна с раздразнен звън. — В чантата ми за книги.
Тя погледна надолу и забелязах, че до нея стоеше куфарчето, което я бях видял да носи и предишния ден.
— Мис Роси — казах аз, — съжалявам, страхувам се, че ще прозвуча като някой ненормалник, но наистина съм убеден, че в известен смисъл е опасно да задържаш тази книга, щом някой друг определено не иска да попада в чужди ръце.
— И защо мислиш така — контрира ме тя, но този път без да ме гледа в очите. — Кой според теб не иска книгата да е у мен?
По скулите й отново се появи лека розовина и тя виновно заби очи в чашата си; това е точната дума — гледаше направо виновно. С ужас се замислих дали и тя не е в комбина с вампира: невестата на Дракула, помислих си потресено, припомняйки си в забързан каданс кадрите от неделните ми утрини. Опушено тъмната коса е съвсем на място, дълбокият неразгадаем акцент, устните като боровинков сок върху бледото лице, елегантният черно-бял тоалет. Решително отхвърлих това предположение; беше си чиста фантазия и плод на разстроените ми нерви.
— Всъщност познаваш ли някого, който не би искал да четеш тази книга?
— В интерес на истината, да. Но това определено не ти влиза в работата — тя ме стрелна с очи и отново се пресегна за кафето си. — Всъщност защо преследваш тази книга? Ако просто искаше телефонния ми номер, защо не ме попита, без да разиграваш цялата тази безумна сценка?
Този път моето лице почервеня. Разговорът с тази жена беше като да седиш и да се оставиш да те зашлевяват през лицето на неравни интервали, така че никога да не знаеш кога ще дойде следващият шамар.
— Нямах намерение да искам телефонния ти номер, докато не видях, че картончетата са откъснати от каталога и не помислих, че знаеш нещо по въпроса — казах напрегнато. — Книгата ми трябваше и отидох в библиотеката да видя дали имат второ копие, което да използвам.
— Но те нямаха — каза тя ожесточено — и ти реши, че това е идеалното извинение да ми се обадиш и да я потърсиш у мен. Ако искаш моя екземпляр, защо просто не си го запази в библиотеката?
— Трябва ми веднага — натъртих аз.
Тонът й започваше да ме ядосва. Може би и двамата бяхме в беда, а тя се заяждаше, като че ли се мъчех да я поканя на среща, което изобщо не беше вярно. Припомних си, че тя няма как да знае окаяното ми положение. Тогава ми хрумна, че ако й разкажа цялата история, може би няма да ме сметне за луд. Но пък може и да й навлече още по-големи опасности. Без да искам, въздъхнах на глас.
— Опитваш се да ме принудиш да ти дам книгата, която аз съм взела от библиотеката? — Тонът й беше малко по-мек и долових насмешката, която накара стиснатите й устни да потрепнат. — Май такъв е случаят.
— Не, не е такъв. Но бих искал да знам кой според теб не иска тази книга да попада в твоите ръце. — Оставих чашата си на масата и я погледнах в очите.
Тя неспокойно размърда рамене под лекия си вълнен жакет. Един въздълъг косъм от тъмната й коса бе залепнал за ревера й и блестеше с медни оттенъци върху черния плат. Явно обмисляше дали да каже нещо.
— Кой си ти? — попита тя неочаквано.
Възприех въпроса като преценка на академичното ми положение.
— Уча история тук, завършвам тази година.
— История? — вметването й беше бързо, почти ядно.
— Пиша дисертация върху холандската търговия през XVII век.
— Аха — тя млъкна за момент. — Аз съм антрополог — каза накрая, — но също много се интересувам от история. Изучавам обичаите и традициите на Балканите и в Централна Европа, особено в моята родна — тук гласът й леко стихна, но не за да скрие нещо, а от мъка — моята родна Румъния.
Беше мой ред да се дръпна стреснато. Наистина, тази работа ставаше все по-странна.
— И затова ли четеше „Дракула“? — попитах.
Усмивката й ме учуди — бели и равни, зъбите й бяха някак малки за силното й лице и блестящите очи. После тя отново стисна устни.