— Сигурно може и така да се каже.
— Не отговаряш на въпросите ми — отбелязах аз.
— А трябва ли? — сви рамене тя. — Изобщо не те познавам, а ти искаш да вземеш моята книга.
— Мис Роси, може би си в опасност. Не се опитвам да те сплаша, говоря съвсем сериозно.
Очите й се приковаха върху моите.
— И ти криеш нещо — каза тя. — Ако ти ми кажеш, ще ти кажа и аз. Никога не бях виждал, нито говорил с жена като нея. Беше войнствена, но ни най-малко не флиртуваше. Имах чувството, че думите й са басейн със студена вода, в който се гмурнах, без да се замисля за последиците.
— Добре. Първо обаче ти отговори на въпроса ми — отсякох аз, възприемайки нейния тон. — Кой според теб не иска тази книга да попада в ръцете ти?
— Професор Бартоломю Роси — каза тя със саркастичен, стържещ глас. — Щом следваш история, може и да си го чувал.
Седях като ударен от гръм.
— Професор Роси? Какво… какво искаш да кажеш?
— Аз отговорих на въпроса ти — каза тя, като се поизправи, приглади жакета си и преподреди ръкавиците си една върху друга, сякаш е приключила със своята част от работата. Неволно се зачудих дали сега се наслаждаваше на ефекта, който думите й произведоха върху мен, гледайки ме как заеквам в отговор. — Сега ми кажи каква е тази драма със заплахата от някаква си книга.
— Мис Роси — заявих аз, — моля те, ще ти кажа. Всичко, което мога. Но моля те, обясни ми връзката си с професор Бартоломю Роси.
Тя се наведе, отвори чантата си за книги и извади малка кожена кутийка.
— Имаш ли нещо против да запаля? — За втори път я видях да се държи по мъжки непринудено, което май й се случваше, когато изоставеше защитните си дамски пози. — Ти искаш ли цигара?
Поклатих глава; мразех цигарите, макар че от тази тънка гладка ръка за малко да приема. Тя вдиша без преструвки, пушеше доста умело.
— Не знам защо разказвам всичко това на някакъв непознат — изрече тя замислено. — Предполагам, че самотата на това място ми се отразява зле. От два месеца не съм говорила почти с никого, освен за учене. А и ти не ми се виждаш клюкар, макар че, Бог ми е свидетел, факултетът ми е пълен с такива. — Чувах как акцентът й клокочеше под думите, пропити с лека горчивина. — Но ако удържиш обещанието си… — тя пак придоби строг вид, поизправи гърба си, а цигарата предизвикателно щръкна в ръката й. — Връзката ми с прочутия професор Роси е съвсем проста. Или поне би трябвало да бъде. Той ми е баща. Срещнал майка ми в Румъния, докато търсел Дракула.
Кафето ми се плисна по масата, в скута ми, по ризата — която и без това не беше от най-чистите — и дори опръска бузата й. Тя я обърса с една ръка и се взря в мен.
— Боже, извинявай. Съжалявам — опитах се аз да почистя с носните кърпички и на двама ни.
— Значи наистина си шокиран — каза тя, без да мръдне. — Тогава сигурно го познаваш.
— Да — отвърнах аз. — Той ми е научен ръководител. Но никога не ми е разказвал за Румъния и… никога не ми е казвал, че има семейство.
— Той няма. — Студенината в гласа й ме преряза. — Никога не сме се срещали, макар че това, предполагам, вече е само въпрос на време. — Тя се наведе напред в малкия стол и сви рязко раменете си, сякаш ме предизвикваше да се приближа. — Виждала съм го веднъж, отдалеч, на една лекция — представи си да видиш за пръв път баща си от такова разстояние.
Бях натрупал подгизналите кърпички и сега разбутах всичко настрана — мократа купчинка, чашата кафе, лъжичката.
— Защо?
— Необикновена история — заяви тя. Погледна ме, но определено не защото си беше изгубила мисълта. Напротив, сякаш следеше реакциите ми. — Добре де. Проста работа — влюбил се, ама после я изоставил. — Репликата звучеше странно с акцента й, макар че не успях да се усмихна. — Може би нищо чудно няма. Срещнал майка ми в селото й, радвал се известно време на компанията й, а след няколко седмици я напуснал, като й оставил само някакъв адрес в Англия. След като заминал, майка ми открила, че е бременна, а после сестра й, която живее в Унгария, й помогнала да избяга в Будапеща, преди да ме роди.
— Никога не ми е казвал, че е бил в Румъния — изхриптях без глас.
— Нищо чудно — тя пушеше с горчивина. — Майка ми му писала от Унгария на онзи адрес, който й оставил, за да му каже за бебето. Отговорът му гласял, че няма представа коя е и откъде знае името му, понеже никога не е бил в Румъния. Представяш ли си каква жестокост? — Очите й, огромни и вече съвсем черни, ме пронизваха.
— През коя година си родена? — Не ми хрумна да се извиня, преди да задам подобен въпрос на дама; но тя не приличаше на другите и обичайните правила при нея сякаш не важаха.
— През 1931 — каза тя с равен глас. — Майка ми веднъж ме заведе в Румъния за няколко дни, още преди да знам за Дракула, но дори и тогава не искаше да се връща в Трансилвания.