— Боже — прошепнах аз на ламинирания плот на масата. — Боже мой. Мислех, че всичко ми е казал, но това го е пропуснал.
— Казал ти е… какво? — попита тя рязко.
— Но защо не се срещнахте? Той не знае ли, че си тук?
Тя ме погледна особено, но отвърна без колебание.
— Сигурно може да се нарече игра. Просто една моя фантазия — тя поспря. — В университета на Будапеща се справях добре. Всъщност ме смятаха за гений — твърдението й звучеше почти скромно. За пръв път осъзнах, че английският й бе феноменално добър — свръхестествено добър. Може би наистина беше гений. — Майка ми не е завършила и седми клас, ако искаш вярвай, макар че по-късно се дообразовала, но аз се записах в университета още на шестнайсет години. Разбира се, майка ми вече ми беше казала за наследството по бащина линия, а блестящите книги на професор Роси са известни дори и в мрачните дебри на Източния блок — за минойската цивилизация, за средиземноморските религиозни култове, за епохата на Рембранд. Тъй като пише съчувствено за британския социализъм, нашето правителство разрешава да се издават книгите му. Учих английски във всички класове на гимназията и знаеш ли защо? За да мога да чета знаменитите трудове на доктор Роси в оригинал. Не беше трудно и да открия къде се намира, нали разбираш; навремето се взирах в изписаното по обложките на книгите му име и се кълнях, че един ден ще стигна до този университет. Всичко бях премислила. Завързах необходимите връзки от политическа гледна точка — като начало се престорих, че искам да изучавам славната работническа революция в Англия. Когато моментът дойде, имах възможност да избирам различни специализации. Напоследък в Унгария се радваме на малко повечко свобода, макар че всички се чудят кога ли ще се свърши търпението на Съветския съюз. Но да не отваряме дума за тирани. Така или иначе, първо отидох в Лондон за шест месеца, а после — преди четири месеца — получих стипендия да уча тук.
Тя замислено издуха кълбо сивкав дим, но очите й не се отделяха от моите. Помислих си, че Хелън Роси по-скоро ще си има проблеми с комунистическото правителство, към което се отнася тъй цинично, отколкото с Дракула. Може би беше избягала на Запад. Отбелязах си наум да я попитам по-късно. По-късно? А какво се беше случило с майка й? Дали не беше измислила цялата история в Унгария, за да свърже името си с репутацията на известния западен учен?
Хелън следваше своя низ на мисли:
— Не е ли чудесна картинка? Отдавна изгубената дъщеря се оказва цяло съкровище, намира баща си и двамата щастливо се събират — горчивината в усмивката й обърна стомаха ми. — Но не това имах предвид. Дойдох, за да може да чуе за мен, при това случайно — от публикациите, от лекциите ми. Ще видя дали тогава ще има очи да се крие от миналото си, да ме пренебрегне така, както е пренебрегнал майка ми. А що се отнася до Дракула — тя посочи към мен с цигарата си, — майка ми, благословена да е простата й душа за това, ми каза нещо по въпроса.
— Какво ти е казала? — попитах със слаб глас.
— Каза ми за особения интерес на Роси към темата. До миналото лято, малко преди да замина за Лондон, нищо не знаех по въпроса. Но те така са се срещнали; той разпитвал из селото за вампирски предания, а тя знаела нещо за местните вампири от баща си и приятелите му — не че сам мъж би могъл да заговори младо момиче на публично място, нали разбираш, в онова общество. Но предполагам, че на него това не му е било ясно. Историк, нали знаеш — не антрополог. Бил в Румъния да търси сведения за Влад Набучвача, нашия скъп граф Дракула. Не е ли странно — тя внезапно се наведе напред и приближи лицето си към моето, по-близо от всякога, но гневно, а не подканящо, — не мислиш ли, че е направо изумително, че не е публикувал нищо по въпроса? Нищичко, както сигурно знаеш. Защо? Питах се. Защо прочутият изследовател на непознати исторически земи — а очевидно и на жени, защото кой знае колко още гениални дъщери е пръснал насам-натам, — защо не е публикувал нищо от необикновеното си проучване?
— Защо? — попитах, без да смея да мръдна.
— Ще ти кажа. Защото е пазел всичко за великия финал. То е неговата тайна, неговата страст. Защо иначе един учен ще мълчи? Но го чака изненада. — Прекрасната й усмивка този път беше твърде широка и не ми хареса. — Няма да повярваш колко нещо проучих за една година, откакто разбрах за любимата му тема. Не съм се свързала с професор Роси, но се постарах новата ми специалност да се разчуе из факултета. Как ли ще се почувства, когато някой друг публикува пръв авторитетно и изчерпателно изследване по въпроса — при това някой с неговото име. Колко красиво. Виждаш ли, дори взех името му, щом пристигнах тук — нещо като академичен псевдоним. Освен това в Източния блок не обичаме чужденците да крадат наследството ни и да го коментират, защото обикновено го разбират погрешно.