Сигурно съм изохкал на глас, защото тя спря за момент и се намръщи.
— До края на лятото ще знам повече от когото и да е по света за легендата за Дракула. Между другото, можеш да вземеш книгата — тя пак отвори чантата си и я тръшна на масата между нас, без дори да направи опит да я прикрие. — Вчера само исках да проверя нещо в нея и нямах време да ходя до къщи за собствения ми екземпляр. Както виждаш, дори не ми трябва. Освен това е художествена литература, пък и аз знам проклетия текст почти наизуст.
Баща ми се огледа като насън. Мълчаливо стояхме на Акропола вече четвърт час, а краката ни сякаш не можеха да се отделят от върха на древната цивилизация. Бях покорена от могъщите колони над нас и с удивление открих, че най-далечната гледка на хоризонта бяха планините, дълги сухи хребети, които сега, при залез-слънце, се извисяваха мрачно над града. Когато потеглихме надолу и той се събуди от съня си, за да ме попита харесва ли ми гледката, ми трябваше поне минута да събера мислите си и да отговоря. Мислех си за предишната вечер.
Влязох в стаята му малко по-късно от обикновено, за да го помоля да погледне домашното ми по алгебра и го заварих да пише, свел замислено глава над документите от работния си ден, както често правеше вечер. Онази нощ той седеше напълно неподвижен, с наведена над бюрото глава, прегърбен над някакви книжа, но не ги прелистваше спокойно, изправен, с обичайната си професионална рутина. От вратата не можех да различа дали внимателно чете нещо, почти без да го вижда, или просто се опитва да не заспи. Фигурата му хвърляше голяма сянка върху голата хотелска стена — сянка на мъж, мрачно надвесен над още по-тъмното бюро. Ако не знаех колко е изтощен и ако гледката на приведените му над страниците рамене не ми беше толкова позната, щях за секунда — в незнанието си — да помисля, че е мъртъв.
Глава 18
Ликуващо, ясно време и просторни като планинско небе дни ни последваха заедно с пролетта в Словения. Когато попитах дали ще имаме време отново да видим Емона — вече я свързвах с една отминала епоха в живота ми със съвсем различна атмосфера, а и с новото начало, пък и както вече казах, човек се стреми да се връща на такива места, — баща ми припряно отговори, че ще сме прекалено заети и ще останем само за конференцията му край голямото езеро северно от Емона, а после ще трябва бързо да се върнем в Амстердам, за да не изостана в училище. Не че някога съм изоставала, но самата опасност да изпусна някой час тревожеше баща ми.
Когато пристигнахме, езерото Блед не ни разочарова. В края на една от ледените епохи беше напълнило малка алпийска долина и така осигурило на древните номади място за почивка — в сламени наколни колиби. Сега блестеше като сапфир на ръката на Алпите, чиито белоснежни върхове се отразяваха в повърхността му и потрепваха на късния следобеден ветрец. На един стръмен скат се издигаше канара, доста по-висока от останалите, а върху нея бе кацнал един от най-големите замъци на Словения, реставриран от туристическото им бюро с неочаквано добър вкус. Бойниците му гледаха надолу към островче, където като пате плуваше скромна, покрита с червени керемиди църквица от австрийски тип, а лодките плаваха до острова и обратно през няколко часа. Както обикновено, хотелът беше от стъкло и стомана, вариант номер пет от социалистическите туристически модели, и още на втория ден се спасихме от него, като излязохме на разходка край ниската част на езерото. Казах на баща ми, че едва ли ще издържа още едно денонощие, без да видя замъка, който сутрин, обед и вечер царствено изпълваше гледката от ресторанта, а той се разсмя.
— Щом е толкова спешно, ще отидем — каза той.
Постигнатото помирение беше по-обещаващо, отколкото екипът му изобщо се беше надявал, затова откакто пристигнахме, някои от бръчките на челото му се бяха отпуснали.
И така, на сутринта на третия ден оставихме дипломатите да предъвкват вече предъвкваното от предния ден и взехме автобусчето, което ни изкачи край езерото почти на височината на замъка, а оттам тръгнахме пеша към върха. Замъкът беше изграден от кафяви камъни като обезцветени кости, здраво споени един с друг след дълъг период на разруха. Когато прекосихме първия коридор и влязохме в официалната зала (предполагам, че беше такава), аз ахнах: през оловния прозорец триста метра по-надолу водата на езерото блестеше до бяло под слънчевите лъчи. Замъкът като че ли се крепеше на ръба на бездната само на нокти, забити в скалата. Жълто-червената църква на острова, оживеният кей за лодките сред мъничките градинки с червени и жълти цветя, дълбокото синьо небе — всичко това, помислих си, можеше да омайва туристите векове наред.