Градчето, където паркирахме, се намираше на брега на морето; край малкото пристанище се редяха рибарските лодки, потракващи една в друга на прозрачния прибой. Баща ми искаше да отседнем на близкия остров и нае лодка с едно махване към собственика й, старец с черен каскет, килнат назад към темето му. Въздухът беше топъл дори и в късния следобед, а пръските, които докосваха ръцете ми, бяха освежаващи, но не и студени. Наведох се през носа на лодката и се почувствах като женските статуи на древните кораби.
— Внимателно — предупреди баща ми и ме хвана за пуловера.
Лодкарят вече маневрираше към островния кей, зад който се простираше древно селце с красива каменна църква. Той метна въжето на един от коловете на кея и подаде възлестата си ръка, за да ми помогне да сляза. Баща ми му плати с няколко разноцветни социалистически банкноти и човекът докосна каскета си. Докато се прехвърляше обратно в лодката си, той се обърна.
— Твое момиче? — извика на английски. — Дъщеря?
— Да — отвърна баща ми с изненадано изражение.
— Бог да я благослови — каза простичко човекът и ме прекръсти във въздуха.
Баща ми намери стаи с изглед към сушата, а после вечеряхме в открито ресторантче край пристанището. Над нас се спускаше здрачът и аз забелязах първите звезди да проблясват над морето. Захладнелият бриз носеше ухания, които вече бях заобичала — кипарис и лавандула, розмарин и мащерка.
— Защо приятните аромати стават по-силни на тъмно? — попитах баща си.
Това наистина ми беше любопитно, но въпросът целеше и да отложи други разговори. Трябваше ми време да възстановя силите си на място, където прозорците светят и хората говорят, поне да не гледам по старчески треперещите ръце на баща си.
— Така ли е? — попита той разсеяно, но и това ми беше достатъчно.
Хванах ръката му, за да не трепери и той все така разсеяно я затвори върху моята. Беше твърде млад да остарява. Сянката на планините танцуваше над водата, надвиснала над плажовете и почти достигнала нашия остров. Когато след около двайсет години сред тези крайбрежни планини избухна гражданска война, аз затворих очи и с удивление се върнах в спомените си. Не можех да повярвам — толкова ли много хора населяваха склоновете им, че и война да водят. Когато ги видях, изглеждаха първично чисти, необезпокоени от човешко присъствие, дом на самотни руини, охраняващи единствено манастира край морето.
Глава 19
Когато Хелън Роси тресна книгата „Дракула“ — която тя очевидно смяташе за ябълката на нашия раздор — върху масата в закусвалнята, аз едва ли не очаквах всички в заведението да станат и да побягнат или някой да изкрещи „Аха!“ и да ни убие. Разбира се нищо не последва, а тя ме гледаше със същото изражение на горчиво задоволство. Възможно ли е, попитах се бавно, възможно ли е тази жена с нейната наследствена омраза и научна вендета срещу Роси да го е нападнала собственоръчно, да е причината за неговото изчезване?
— Мис Роси — казах аз с възможно най-спокойния си тон, като взех книгата от масата и я сложих с предната корица надолу до куфарчето си, — твоята история е необикновена и трябва да отбележа, че ще ми е нужно време да я асимилирам. Но имам да ти кажа нещо много важно. — Поех дълбоко дъх, после пак. — Познавам професор Роси доста добре. Вече две години е мой научен ръководител и сме разговаряли и работили по цели часове. Сигурен съм, че ако… че когато се запознаете, ще разбереш, че той е много по-добър и мил човек, отколкото ти се струва в момента. — Тя се размърда, като че ли да каже нещо, но аз бързо продължих. — Работата е там… работата е там… от начина, по който говориш за него, разбрах, че още не знаеш за изчезването на професор Роси… на баща ти.
Тя се втренчи в мен и не забелязах в изражението й коварство, а само объркване. Значи новината я изненада. Болката в сърцето ми позатихна.
— Как така? — попита тя.
— Така… преди три вечери двамата разговаряхме както обикновено и на другия ден вече го нямаше. Сега полицията го издирва. Очевидно е изчезнал от кабинета си и може би дори е ранен, защото на бюрото му откриха кръв. — Накратко й разказах събитията от онази вечер, като започнах с това как му занесох чудноватата си книжка, но не споменах нищо за историята, която Роси ми бе разказал.
Тя ме гледаше със смръщено от учудване лице.
— Това да не е някаква шега с мен?
— Ни най-малко. Наистина не е. Оттогава почти не съм ял, нито спал.
— Полицията има ли представа къде е?
— Не, доколкото мога да преценя.
Лицето й изведнъж доби хитровато изражение.