— А ти?
Аз се поколебах.
— Може би. Но това е дълга история и с всеки час става все по-дълга.
— Почакай — тя ме погледна остро. — Вчера в библиотеката, когато четеше онези писма, ти каза, че са свързани с някакви проблеми на един професор. Роси ли имаше предвид?
— Да.
— Какъв проблем е имал той? Или още има?
— Не искам да те въвличам в неприятности или опасност, като ти кажа дори и малкото, което знам.
— Обеща да отговориш на въпросите ми, когато аз отговоря на твоите.
Ако очите й бяха сини вместо тъмни, в момента лицето й щеше да е точно копие на Роси. Стори ми се, че виждах прилика, тайнствено претопяване на английската острота от чертите на Роси в здравия мургав калъп на Румъния, макар че впечатлението ми можеше да е само ефект от нейното твърдение, че му е дъщеря. Но как е възможно да му е дъщеря, след като той толкова категорично бе отрекъл да е ходил в Румъния? Поне беше казал, че никога не е бил в Снагов. От друга страна, сред книжата му имаше брошура за Румъния. Сега тя ме гледаше яростно, както Роси никога не бе правил.
— Много е късно да казваш, че не бива да задавам въпроси. Какво общо имат тези писма с изчезването му?
— Още не съм сигурен. Може би ще ми трябва помощта на специалист. Не знам какво си открила при проучването си… — Отново бях пронизан от подозрителния поглед изпод тежките й клепачи. — Убеден съм, че преди да изчезне, животът на Роси вече е бил под заплаха.
Тя се опитваше да смели всички тези новини за бащата, който за нея толкова време е бил само далечно предизвикателство.
— Под заплаха? От какво?
Рискувах. Роси ме бе помолил да не разказвам откачената му история на моите колеги. Бях го послушал, но сега най-неочаквано ми се предлагаше възможността да се възползвам от помощта на специалист по въпроса. Тази жена може би вече знаеше онова, което аз ще открия след дълги месеци проучвания; тя може би дори беше права, като твърдеше, че знае повече и от самия Роси. Той винаги бе подчертавал нуждата да се търси съвет от специалист — е, добре, точно това се канех да направя. Простете ми, молех се на силите на доброто, простете, ако така я изложа на опасност. Освен това имаше и по-особена логика. Ако тя наистина му беше дъщеря, може би имаше най-голямо право да знае цялата история.
— Какво е Дракула за теб?
— За мен? — намръщи се тя. — Като идея? Предполагам, че е моето отмъщение. Вечна горчилка.
— Да, това е ясно. Но значи ли и нещо друго?
— Какво искаш да кажеш? — Не можех да разбера дали отклонява въпроса или искрено не разбира.
— Роси — подех аз все още колебливо, — баща ти беше… е… убеден, че Дракула все още броди по този свят. — Тя ме гледаше втренчено. — Това как ти се струва? Откачено ли ти се вижда? — Очаквах да се засмее или да стане и да си тръгне, както в библиотеката.
— Виж ти — бавно отговори Хелън Роси. — По принцип бих казала, че това е селско поверие — някакво суеверие в памет на кръвожадния тиранин. Странното е, че и майка ми напълно убедено вярва в това.
— Майка ти?
— Да. Нали ти казах, тя е селянка по рождение. Има причини да е суеверна, макар че вероятно тя вярва по-малко в тези неща, отколкото навремето родителите й. Но защо ще вярва и един прочут западен учен? — Тя определено беше антрополог, въпреки болезнената тема. Бях поразен как бързият й ум се абстрахираше от личните въпроси.
— Мис Роси — казах аз, като внезапно взех решение, — някак си съм повече от сигурен, че обичаш сама да проверяваш всяко нещо. Защо не прочетеш писмата на Роси? Най-искрено трябва да те предупредя, че всеки, който се е занимавал с тези документи, е попадал под заплаха, поне доколкото съм установил. Но ако не те е страх, прочети ги сама. Ще ни спести времето да те убеждавам, че историята му е истинска, а аз съм сигурен, че е така.
— Да ни спести време? — повтори тя презрително. — Да не би да планираш и моето време?
Бях прекалено отчаян, за да се обидя.
— Като по-добър специалист по въпроса от мен ти ще прочетеш писмата с други очи.
Подпряла брадичка на юмрука си, тя явно премисляше предложението ми.
— Добре — каза най-накрая. — Улучи слабото ми място. Естествено, че няма да устоя на изкушението да науча нещо повечко за татко Роси, особено пък щом се отнася и до научната му работа. Но ако ми се види обикновен луд, предупреждавам те да не очакваш от мен особено съчувствие. За мен ще е просто лош късмет, че ще го пратят в лудница, преди лично да успея да го поизмъча. — Усмивката й не се усмихваше.
— Става.
Пропуснах край ушите си последната й забележка и грозната гримаса, като се насилвах да не зяпам кучешките й зъби, които, както се виждаше с просто око, си бяха с най-нормална дължина. Преди да приключим сделката обаче, трябваше и да я поизлъжа: