— За жалост писмата не са у мен. Страхувах се днес да ги разнасям със себе си. — Всъщност най-много се страхувах да ги оставя в апартамента си, затова бяха на сигурно място в куфарчето ми. Проклет да съм обаче — може би дори буквално, — ако ги извадя насред закусвалнята. Нямах представа кой може да е наблизо и да ни наблюдава — някой от приятелчетата на противния библиотекар? Имах и още едно основание — исках да проверя една възможност, която тежеше на сърцето ми. Трябваше да съм сигурен, че Хелън Роси, която и да е тя, не беше в тандем с… ами, нали не е невероятно, че врагът на нейния враг можеше вече да й е приятел? — Ще отида до къщи да ги взема. Ще трябва да те помоля да ги прочетеш в мое присъствие; за мен те са изключително ценни.
— Добре — каза тя хладно. — Да се срещнем утре следобед?
— Много е късно. Искам да ги видиш незабавно. Съжалявам. Знам, че звучи странно, но щом ги прочетеш, ще разбереш защо толкова бързам.
Тя вдигна рамене.
— Стига да не ми отнеме много време.
— Няма. Да се срещнем в… в църквата „Сейнт Мери“? — Поне този експеримент можех да извърша с прецизността на самия Роси. Хелън Роси ме гледаше, без да трепне, без да промени строгото си, иронично изражение. — Намира се на Елм Стрийт, на две пресечки от…
— Знам къде е — каза тя, взе ръкавиците си и внимателно ги сложи на ръцете си. Завърза синьото си шалче и то заблестя около гърлото й като лапис лазули. — В колко часа?
— Дай ми половин час да взема писмата от къщи и ще се видим там.
— В църквата. Добре. Ще мина през библиотеката да потърся една статия, която ми трябва за днес. Моля те, бъди точен — имам много работа.
Докато излизаше от закусвалнята, гледах стройния й, силен гръб в черния жакет. Твърде късно разбрах, че някак бе успяла да плати сметката за кафето.
Глава 20
„Сейнт Мери“, продължи баща ми, беше непретенциозна църква във викториански стил, сгушена в крайчеца на старата част от университетския комплекс. Стотици пъти бях минавал оттам, без да влизам, но сега ми се струваше, че католическият храм ще е добър съюзник сред всичките тези ужаси. Нима католицизмът не се занимаваше всекидневно с кръв и възкръснала плът? Това не беше ли суеверие? Някак се съмнявах, че пръснатите из университета гостоприемни протестантски параклиси биха могли да ми помогнат; те не изглеждаха подготвени да се борят с живите мъртви. Бях убеден, че и огромните правоъгълни пуритански църкви из градските градинки ще са безпомощни пред европейския вампир. На тях им дай да горят вещици — да си разчистват само собствения квартал. Разбира се, аз ще стигна в „Сейнт Мери“ доста преди намусената ми гостенка. Дали тя изобщо ще се появи? Това беше половината от изпита й.
„Сейнт Мери“ за щастие беше отворена и сред сумрака между облицованите с ламперия стени миришеше на восък и прашна тапицерия. Две възрастни жени с украсени с изкуствени цветя шапки подреждаха живи цветя по гравирания главен олтар. Нерешително влязох и се разположих на една от последните пейки, откъдето можех да наблюдавам вратите, а същевременно влизащите не можеха веднага да ме забележат. Чаках дълго, но тихата църква и приглушеният разговор на възрастните жени малко ме успокоиха. За пръв път усетих умора от безсънната ми нощ. Накрая входната врата се отвори на деветдесетгодишните си панти и Хелън Роси пристъпи прага, поколеба се за секунда, огледа се през рамо и накрая влезе.
Докато стоеше права, през страничните прозорци слънцето хвърляше тюркоазни и пурпурни отблясъци върху дрехите й.
Видях я да се оглежда на покрития с килим главен вход. Като не видя никого, тя продължи напред. Следях изражението й за болезнени гримаси, злобно изкривяване или промяна в цвета на строгото й лице, за всичко, което би могло да издаде у нея алергия към вековния враг на Дракула — църквата. Може би обаче ъгловатият викториански храм няма да успее да отблъсне силите на мрака, мислех си, обзет от съмнения. Все пак мястото очевидно упражняваше някаква власт над Хелън Роси, защото след миг тя тръгна през разноцветните снопове лъчи на прозорците към каменния купел със светена вода. Донякъде засрамен от воайорството си, аз я наблюдавах как свали ръкавиците си, потопи едната си ръка в купела и докосна челото си. Жестът й беше нежен, а от моето място лицето й изглеждаше мрачно. Е, нали правех всичко това заради Роси. Сега бях абсолютно сигурен, че Хелън Роси не е върколак, колкото и сурово и понякога дори злокобно да беше изражението й.
Тя влезе в кораба на църквата и леко се отдръпна, като ме видя да се изправям.