— Донесе ли писмата? — прошепна, а очите й ме фиксираха обвинително. — Трябва да се върна във факултета до един часа.
Тя пак се огледа.
— Какво има? — бързо я попитах и усетих нервен бодеж по ръцете си. Явно през последните два дни бях развил някакво зловещо шесто чувство. — Страхуваш ли се?
— Не — каза тя, все още шепнешком. Стисна ръкавиците си в една ръка и те заприличаха на цвете върху тъмния й костюм. — Просто се чудех… някой влезе ли веднага след мен?
— Не — озърнах се и аз. Църквата беше приятно празна, като изключим украсяващите олтара жени.
— Някой ме следеше — отново тихо каза тя. На лицето й, обрамчено от спиралите на тежката й черна коса, бе изписано странно изражение, нещо средно между подозрение и престорена храброст. За пръв път се зачудих какво ли й е струвало да си наложи подобно рядко смело държане. — Мисля, че ме следеше. Дребен слаб мъж в опърпани дрехи — сако от туид и зелена вратовръзка.
— Сигурна ли си? Къде го видя?
— При каталога — каза тя тихо. — Отидох да проверя версията ти за липсващите картончета. Не бях сигурна, че ти вярвам. — Просто излагаше фактите, без намек за извинение. — Видях го там, а после разбрах, че ме следи по Елм Стрийт, но от разстояние. Познаваш ли го?
— Да — казах ужасено, — той е библиотекар.
— Библиотекар? — тя очевидно очакваше нещо повече, но аз просто не можех да й кажа за раната, която видях на врата му. Беше прекалено невероятно, твърде откачено; ако чуе подобно нещо, тя със сигурност щеше да ме отпише като луд.
— Мисля, че ме подозира. При всички случаи трябва да се пазиш от него — заявих аз. — После ще ти разкажа повече. Ела, седни и се разполагай удобно. Ето ти писмата.
Направих й място върху една от тапицираните с кадифе пейки и отворих куфарчето си. Лицето й начаса се напрегна; тя вдигна плика внимателно и извади писмата с почти същото благоговение, с което и аз ги прегледах предишния ден. Можех само да гадая какво изпитва в този момент, като гледа почерка на вероятния си баща, когото свързва само с ядове. Надникнах през рамото й. Да, почеркът беше стегнат, приветлив, почтен. Може би дъщеря му вече се бе убедила поне отчасти в неговата човечност. После се усетих, че не трябва да гледам и се изправих.
— Ще се поразходя наоколо, имаш колкото време ти е необходимо. Ако искаш да ти обясня нещо или да помогна…
Тя кимна разсеяно, без да вдига впитите си в първото писмо очи, и аз се отдалечих. Виждах, че се отнася към безценните ми документи с внимание и че чете редовете на Роси със страшна бързина. През следващия половин час разглеждах гравирания олтар, картините в параклиса, пискюлите по амвона, мраморната статуя на изтощената майка и сгърченото й бебе. Една от картините прикова вниманието ми: демоничен прерафаелитски Лазар със сиво-зелени глезени и мръсни от пръст дрехи се клатушкаше от гроба към протегнатите ръце на своите сестри. Лицето му, потъмняло след цял век опушване със свещи и тамян, изглеждаше скръбно и изтощено, като че ли последното нещо, което изпитваше задето бе изтръгнат от почивката си, бе благодарност. Христос, който нетърпеливо стоеше край входа на гробницата, бе вдигнал ръка, а на лицето му беше изписана чиста злоба, алчна и изгаряща. Премигнах и отминах нататък. Безсънието очевидно отравяше ума ми.
— Готова съм — каза Хелън Роси зад мен. Гласът й беше нисък, а тя изглеждаше бледна и уморена. — Прав беше — добави тя, — тук не се споменава авантюрата му с майка ми, нито дори пътуването до Румъния. Казал си истината. Нищо не разбирам. Трябва да е било по същото време като това пътуване до континента, защото аз съм родена девет месеца след това.
— Съжалявам — смуглото й лице не молеше за съчувствие, но аз й го предложих. — Иска ми се да имаше нещо и за теб, но виждаш как е. Аз също не мога да си го обясня.
— Поне вече си вярваме, нали? — тя ме погледна право в очите.
С учудване установих, че сред всичката болка и грижа ми стана приятно:
— Вярваме ли си?
— Да. Не знам дали нещото, наречено Дракула, наистина съществува, нито какво е то, но ти вярвам, че Роси… баща ми… се е чувствал в опасност. Очевидно е усетил заплахата преди много години, затова какво пречи страхът му да се върне при вида на твоята книжка, неудобното съвпадение и спомена от миналото?
— А какво ще кажеш за изчезването му?
Тя поклати глава.
— Може да е психически срив, разбира се. Но сега знам какво имаш предвид. Писмата му носят отпечатъка на… — тя се поколеба — на логичен и безстрашен ум, каквито са и трудовете му. Освен това книгите на един историк говорят много за него. Аз познавам неговите отлично. Те са плод на уравновесена и ясна мисъл.